Ева Жечевa: Децата ни стават все по-самотни и имат нужда от обич и внимание

Ева Жечева ръководи Държавната агенция за закрила на детето от август 2013 г. Преди това е била началник на отдел „Права на децата, хората с увреждания и дискриминация“ в институцията на омбудсмана. По образование е магистър по български език и история с диплома от Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”.

Интервю на в. "Труд"

- Г-жо Жечева, преди седмица 3-годишно момченце беше пребито от наети от майка му детегледачи. Какви поуки трябва да си вземе държавата, а и всички ние като общество, за се избегнат подобни инциденти в бъдеще?

- Бих искала да коментирам случая не само като председател на Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД), но и като майка, жена и човек. Изводите са, че детето е ценност и винаги трябва да бъде в центъра на нашето внимание, както и на всички държавни политики и мерки за подкрепа. Защитата на правата на децата не може да бъде постигната единствено законодателно дори и да разполагаме с професионално подготвена система за закрила. Тя може да се гарантира само през комплексни мерки. В тяхната основа е нагласата на обществото да уважава децата, да зачита правата им и да има отношение, че те са уязвима част от човечеството, която има нужда от повече грижи, любов и внимание, от безопасна и сигурна среда.

- Липсва ли такава обществена нагласа у нас?

- В известна степен липсва. Обществото, системата за закрила и нормативната уредба не работят достатъчно добре в споделената отговорност. Когато се случи нещастие, започваме да задаваме въпроси и винаги търсим кой е виновен и кой трябва да поеме отговорността. Разбира се, че намирането на тези отговори е важно. Но отговорността за децата не може да бъде кауза само на Държавната агенция за закрила на детето или на Агенцията за социално подпомагане. Тези инситуции са водещи, но за да гарантираме защитена среда изключително важно е да работим заедно - като хора, гражданско общество и институции. Само тогава ще постигнем резултати и положителна промяна в живота на децата. При всяко действие трябва да мислим за децата и да инвестираме в тях не само пари, но и доверие, обич и внимание.

- Разследващи случая разказаха, че дни наред малтретираното дете не е излизало от къщи, а съседите не са обърнали внимание на това, въпреки че са знаели, че момчето е оставено на чужди хора. Как си обяснявате липсата на реакция от тяхна страна?

- Законът за закрила на детето е създал задължението на всеки от нас незабавно да сигнализира, когато узнае, че дете е в риск. Не става въпрос само за случаи, в които е застрашено физическото му оцеляване. Риск има, когато едно дете е неглижирано, когато расте в несигурна среда или има данни, че родителите използват насилието като възпитателна мярка. Сигналът може да се подаде и анонимно. Най-подходящата възможност е националната гореща телефонна линия за деца 116 111. За съжаление обаче обществото ни няма нагласата да спазва неписаните правила за съжителство и общуване. Обикновено смятаме, че това, което се случва при съседите, ни интересува само когато е засегнат нашият интерес. Когато трябва да сме чувствителни по отношение на децата, смятаме, че това е ангажимент на родителите. Наистина тяхната отговорност е първостепенна. Но ако наистина ни е грижа и искаме да бъдем солидарни, трябва да съобщим на институциите, ако забележим нередност. Това няма да накърни нашия интерес или доброто ни съседство. Просто ще подадем ръка на едно дете. Доста често проверките ни показват, че сигналите не са достоверни. Но важното е да има сигнал, защото само така можем да направим проверка и да преценим степента на риск, след което да приложим конкретни мерки и действия. С тези думи не искам да кажа, че трябва да се превърнем в общество, което постоянно пише писма и подава сигнали, а просто да бъдем хора, които са съпричастни към проблемите на децата. Чувствителността в това отношение трябва да бъде повишена.

- Подаването на сигнали може би ще помогне на дете в риск, но причината за пребитото момче не е ли в това, че държавата не предлага необходимите условия за грижа за децата? Ако ги имаше, родителите нямаше да се принуждават да се доверяват на непознати, когато им се налага да заминат за чужбина?

- Конвенцията за правата на детето и всички основополагащи международни документи извеждат родителската отговорност като базова и водеща. От своя страна държавата трябва да създаде условия, с които да подкрепя родителите в грижите и отглеждането на децата. Такива са и законовите разпоредби в България. Не можем обаче изведнъж да се превърнем в държава, която да осигури възможности и социални услуги за подкрепа на майки и бащи, които вземат решение да заминат за чужбина независимо за какъв срок. Но това е предизвикателство, пред което сме изправени и работим по него. И в момента има варианти. Всеки родител може да се обади в отдел “Закрила на детето” и да съобщи, че за известен период от време ще остави детето си на познат или роднина. Социалните експерти
могат окажат психологическа или друг вид подкрепа на детегледачите. Така ще се осигури по-защитена среда за детето, докато родителите му са далече. В конкретния случай майката е избрала първия и най-лесен начин, както правят повечето от родителите, които заминават за чужбина. Не казвам, че няма дефицит в услугите за децата на трудовите емигранти. Напротив, смятам, че трябва сериозно да изследваме тази група деца и да анализираме какви са възможностите за допълнителни ресурси, за да ги подкрепим.

- Има проучвания, които показват, че хиляди деца се отглеждат от баби и дядовци, докато родителите им се опитват да изкарат прехраната им в чужбина. Какви са рисковете от това?

- Рисковете са много и са свързани с особеностите на детската психика и развитие през различните периоди. Най-сериозни са последствията, когато детето се остави в ранна възраст до 7 години. Това е изключително деликатен момент, в който родителят трябва да бъде до него. Не по-малко са рисковете върху психическото и емоционалното развитие в тийнейджърска възраст. Без необходимата подкрепа е възможно да се стигне до отпадане от училище, създаване на зависимости към алкохол, тютюнопушене, наркотици или до поведение, което да стане предпоставка за трафик или сексуална експлоатация. Най-значимото последствие е, че детето няма доверителна връзка с близък възрастен. В по-зряла възраст това може да отключи проблеми, които много трудно могат да бъдат преодолени и ще изискват изключително много инвестиции от гражданското общество и институциите. Пример за това са децата във възпитателни училища и интернати.

- Какво показва статистиката на ДАЗД? Увеличават ли се сигналите, които гражданите подават за деца в беда?

- През първото шестмесечие на 2015 г. на горещия ни телефон 116 111 е имало 57 177 обаждания, които са с 3000 повече спрямо същия период на миналата година. 332 са подадените сигнали за деца в риск към отделите за закрила на детето на Агенцията за социално подпомагане. В 1/3 от случаите има данни за пренебрегване (119) и за физическо насилие (116).
Все повече деца се обаждат на телефонната линия. При това в часове, през които би трябвало да са на училище, или късно през нощта. Това буди тревога и показва, че децата ни стават все по-самотни и че в близкия си кръг нямат хора, с които да споделят. Затова трябва да обръщаме повече внимание и да разговаряме с тях. Това не е само отговорност на родителите, а и на хората от обкръжаващата среда.

- Какви са най-честите оплаквания на децата?

- Те сигнализират доста често в случаи на домашно насилие, когато един от родителите е жертва, или за конфликти между майката и бащата. Причините за проблемите обикновено са липсата на средства и неразбирателство. Тези ситуации изключително много напрягат децата, особено ако от тях се иска да застанат на страната на единия или другия родител. Ако не се вземат мерки за откриване на дефицитите в родителството и за подкрепа на семейството, има риск детето да повтори същото семейно поведение в бъдеще. Затова моделите на поведение на възрастните са най-голямото предизвикателство, пред което е изправено нашето общество. Трябва да внимаваме какво демонстрираме пред децата на улицата, в градинките, в медиите, в образователната среда, при етнически проблем. Защото децата не се раждат с омраза към другите, но са продукт на обществото и попиват наложените от него стереотипи.