Ивайло Йорданов: В казармата бях изчислител на ядрени ракети, ходил съм на учение в СССР
Интервю на Георги Банов, "24 часа"
Ивайло Йорданов е роден на 22 април 1968 г. в Самоков. Започва кариерата си в местния “Рилски спортист”. За самоковци има 95 мача и 14 гола в “Б” група и 94 мача и 9 гола в трета дивизия.
Преминава в “Локо” (Горна Оряховица) и става голмайстор на “А” група с 21 точни попадения през 1991 г. Общо има 51 мача и 23 гола за горнооряховци.
Преминава в “Спортинг” (Лисабон). Шампион на Португалия през 2000 г., носител на купата през 1995 г. (вкарва и двата гола за победата срещу “Маритимо” с 2:0 във финала) и на суперкупата през 1995 и 2000 г. Вицешампион през 1995 и 1997 г., бронзов медалист през 1991, 1993, 1994, 1996 и 2001 г. Има общо (за първенство, купа и в евротурнири) 312 мача и 63 гола за “Спортинг”.
За националния отбор дебютира на 28 май 1991 г. срещу Бразилия (0:3 в Уберландия), има 51 мача и 4 гола. Последният му мач е на 16 август 2000 г. срещу Белгия (1:3 в София). Участва на световните в САЩ и Франция (8 мача) и на европейското в Англия (3 мача).
През 1998 г. става футболист на годината на България. Започва треньорската си кариера в “Спортинг”, след което е част от екипа на Христо Стоичков в националния отбор и на Ангел Червенков в “Литекс”.
Женен, има син и дъщеря.
- Защо не стана скиор като всяко момче от Самоков?
- Аз бях скиор три години. Ама едно време, като не дадат ски на някого, родителите му трябваше да са много силни. И така се случи и с мен. Не ми дадоха ски и се отказах.
- А кой те заведе на стадиона?
- Аз винаги съм обичал футбола. Баща ми, лека му пръст, бе футболист по аматьорските отбори. С него играехме и той ме запали по футбола. Всъщност не знам по каква причина съм се запалил толкова. И така се ориентирах към футбола.
- А като скиор как беше?
- Мисля, че бях добре. Аз съм от поколението на Боби Димитрачков. Но така се получи. През зимата, когато не може да се играе, бях борец. През лятото - футбол.
- А с борбата докъде стигна?
- О, доста напред. Дори искаха да остана. Спомням си, че треньорът по борба идваше всяка вечер да говори с татко. Явно съм се справял доста добре. Бях класик, в Самоков е школа в този стил. Но татко се вслуша в моето желание и така станах футболист. Той бе категоричен, че насила няма да стане нищо от мен. И така останах във футбола.
- Помниш ли първата си тренировка?
- Е, ти знаеш ли преди колко години е било? Преди 40 години. Бил съм първи или втори клас. Треньор ми беше един човек, Гацо му викаха. Но вече мина доста време и е несериозно да кажа, че си спомням нещо.
- А как се отзова в Горна Оряховица?
- Първо, аз две години бях в казармата, без да играя футбол. Много хора не го знаят това нещо. Бях най-обикновен войник в ракетни войски, даже съм ходил на учение в СССР. 1 година, 11 месеца и 27 дена бях в казармата, без да се докосвам до футбола. След казармата се прибрах в Самоков, играх 8 месеца. Станах голмайстор. За късмет Паломата - Тошко Арсов, вратарят, който също е от Самоков, играеше в Горна Оряховица и им казал, че има нещо интересно в мен.
Дойдоха и ме купиха. За 20 000 стари лева Толкова бе трансферната сума за юноши.
- Къде служи в казармата?
- В ракетното в Самоков. Бях изчислител на ядрени бойни глави. Изчислявах къде пада ракетата. Накрая бях и малко трудовак. Бях си обикновен редник. Искаха да ме правят ефрейтор, но направих една издънка и така си останах. Навремето имаше ред и дисциплина в казармата, не можеше много да се шава. Днес много хора са против казармата, но аз съм на друго мнение. Там те учат на ред и дисциплина. Да уважаваш по-големите, да се справяш сам в трудни ситуации. За мнозина това е било загуба на време, но за мен не е. Единствено нямаше време за футбол. Учения, наряди, не знаеш кога ще те вдигнат под тревога. Студена война, всеки момент капиталистите щяха да ни атакуват. Нали такава беше идеологията.
- В Горна Оряховица стана и голмайстор на “А” група. Защо “Левски” и ЦСКА не те взеха?
- Напротив. И двата отбора ме искаха. Дори до ден днешен Вальо Михов ми го напомня. Но нищо не зависеше от мен. Аз имах договор с Горна Оряховица за още един сезон. И ставаше въпрос за пари. Появи се “Спортинг” и даде една доста сериозна сума за мен. На онези години половин милион долара бяха много пари.
- А как се появи “Спортинг”?
- Нямам представа. Явно си имат скаути или пък някой им е казал. Тогава бях млад, нямах мениджър, нямах нищо. Дойдоха, гледаха ме и ми направиха оферта. Балъков вече 6 месеца беше там. Ние с Бончо Генчев, който стана шампион с “Етър”, тръгнахме заедно.
- А трудно ли бе адаптирането в Португалия?
- Учиш езика и готово. Бяха наели една жена от посолството, която ни учеше на португалски. Но най-лесно се учи език сред хората, когато не те притеснява да грешиш. Бърках, те ме поправяха. Накрая им казах, че като толкова не мога да говоря португалски, да научат български. Естествено, че се научиха, особено едни думички. И до днес масажистите ги знаят. След като научиш езика, нямаш проблеми.
- Помогна ли това, че бяхте трима в един отбор?
- Естествено. Но ако трябва да бъдем по-точни, бяхме четирима, защото Трендафил Терзийски ни бе кондиционен треньор. Имаше и един сърбин Ивкович и в съблекалнята си говорехме на български. Беше идеално. На всяка тренировка, на всеки мач трябваше да доказваме, че сме по-добри от португалците.
- С какви треньори се засече?
- Много са. Все пак става въпрос за 10 години. Марино Переш, световен шампион с Бразилия, Боби Робсън, Карлош Кейрош. Не мога да ги изброя всичките, защото ще забравя някого.
Боби Робсън бе уникален треньор. На него Моуриньо му беше преводач. Дойде да ни превежда от английски. Но се виждаше, че Жозе иска да се занимава с треньорство. После Робсън го дръпна в “Порто”, в “Барселона”. С нито един треньор не съм имал проблеми. Просто не съм конфликтна личност. Няма какво да делим. Нали затова се казва отбор. Да си единен, да вървиш напред. Иначе няма как да се получи.
- Нямаше ли предложение и ти да преминеш в друг отбор като Балъков и Бончо Генчев?
- Имаше, но в живота ми се случиха неща, които не зависеха от мен.
Първо дойде катастрофата, 6 месеца аут. После множествената склероза.
Идваха. И отбори от Англия, от Германия, срещал съм се с треньори, с президенти. Но до нищо не се стигна.
- Как се справи в тези ситуации?
- С воля. Желание да се върнеш пак да играеш. Трудно е, когато си контузен и не играеш. В първия момент не осъзнаваш какво се е случило и от какво си се спасил. Защото можеше да остана инвалид през 1995 г. Но в катастрофата счупих само два прешлена. “Спортинг” дойдоха направо в болницата, за да ме вземат, да ме лекуват там. Тук искаха да ме слагат в гипс, но португалците ме оставиха само с корсет. Тежки моменти са, но желанието бе голямо.
- Не ти ли мина през главата да се откажеш?
- Може би, но за малко. Аз винаги съм бил оптимист. Знаех, че ще е трудно. Но желанието да играеш отново е по-силно. Всичко е до манталитет. Имах подкрепата на отбора, на приятелите, на семейството.
- Кой ти помогна най-много през тези трудни периоди?
- Всички. Но най-вече семейството. Спомням си, че проходих след катастрофата на рождения ден на дъщеря ми. Тя беше още малка. До него просто само лежах.
Но реших да стана, за да не гледа баща си така. Сложиха ми специален корсет, за да не повторя, защото това би било фатално, и почнах.
- А как се почувства на първата тренировка?
- Уникално. Самото присъствие в съблекалнята ми даваше сила. Нямах право на резки движения. Но всичко мина добре. Чувствах се като новороден.
- Как заигра централен защитник на световното?
- Това трябва да питаш Пенев, не мен. Аз само си спомням, че дойде при мен преди разбора и ми каза, че ще играя на този пост. И се съгласих. Щом е преценил така, значи излизам заради моето име, неговото и за България. Защото той рискува с мен. И ако отпаднем, става лошо. И моето, и неговото име отиват на кино. Защото вие журналистите не прощавате такива неща.
- Беше ли играл въобще на този пост?
- Не. Дори на тренировка. Но съм гледал. Иначе на тренировка се връщаш. Винаги съм казвал, че за мен е важното да играя. Да съм на терена, независимо на какъв пост. Треньорът преценява.
- А вратар играл ли си?
- Накрая вече, като се бяхме отказали. И се събирахме. Играх и вратар на майтап. Иначе бях готов. Ама никога не изгониха вратаря, за да сложа ръкавиците. Дори мисля, че беше в Търново за един мач.
- Само на този пост ли не си играл?
- Да. Играл съм и ляв бек, и десен бек. В зависимост от обстоятелствата.
- Къде беше силата на четвъртите в света?
- В колектива. Бяхме много силни и като индивидуалности. И тук е ролята на старши треньора. Защото сега всеки може да си говори каквото си иска, но Пенев направи този колектив. Не трябва да се забравя, че играехме в големи европейски отбори. Той преценяваше.
- Кой е най-хубавият ти спомен от световното?
- Всичко. Пожелавам на всички, които се занимават с футбол, да отидат на световно или европейско. А ние отидохме на две световни и едно европейско. И направихме първите победи за България. Бяхме много сериозен отбор. Без 1998 г., защото много странични фактори изиграха роля. Но не трябва да се помнят лошите неща. И там бяхме на световно.
А в САЩ всичко бе незабравимо. Обстановката преди и след всеки мач. Особено след победите. Обстановката след мача с Нигерия, когато вие ни разпънахте на кръст тук. Дори хора, които не са се събличали по физическо, пишеха срещу нас. Това не беше добре нито за нас, нито за хората в България. Защото положението бе много тежко. И допълнително се нагнетяваше обстановката срещу хора, които са отишли да я представят. Наистина, паднахме лошо, но всеки забравя, че играхме по обед. Беше невероятна жега, 40 градуса, влага. Не може да се диша. Че изпуснахме три гола първото полувреме. Но никой не гледа, че си изпуснал. Играта е на голове. Но мачът тръгваше в различна посока. Имаше различни фактори, които не се оцениха.
- Как я преживяхте тази атака?
- Помогна ни, че бяхме далеч. Имахме информация какво се пише в България. Но знаехме, че има още два мача. Ние отидохме да направим една победа за България. И това ни беше задачата. Ако кажа, че сме мислили, че ще станем четвърти, е абсурдно.
След първата победа срещу Гърция видяхме, че сме отбор, който може да се опъне на всеки. Вярата дойде, след като бихме Аржентина. Но ни спряха на 1/2-финал.
- Защо ни спряха тогава?
- Защото ни изпуснаха преди това. Не вярваха, че този отбор може да направи нещо Отиваш в Ню Йорк, стадионът е 70 000, а имаш 65 000 мексиканци. И след това те си отиват. Губиш пари. Никой не очакваше да ударим Германия. Смятаха, че с късмет сме били Мексико. Заради това не взеха мерки. Така се получи и с Колумбия на това световно. Просто им удариха спирачката, а те можеше да стигнат далеч.
- Толкова ли грозно ни спряха срещу Италия?
- Е, ние също имахме вина. Подценихме Баджо. Той влезе, въпреки че беше контузен. Върнахме се в мача и дойде положението за дузпата. Тя не е гол, но съдията бе длъжен да я свири. Но съдията французин, последен мач в кариерата. А ние отстранихме Франция. И го назначиха нещо. А не се знаеше какво ще се случи след това. Трябваше да я свири, пък каквото стане. Така се опорочава целият мач.
- А ти колко дузпи си изпълнявал?
- Нито една. Нямаше къде да ги бия. В “Спортинг” имаше други щатни изпълнители. В националния отбор имахме Стоичков. Как да се доредя?
- Според теб ще стигнем ли отново онова ниво във футбола?
- Трудно. Изпуснахме шанса да развием пробива. Има различни фактори. Най-вече държавата. Не може да се тича в различни посоки. Трябваше да се направят школи. Това е една дълга тема. Но най-решителна е намесата на държавата. Германия, Швейцария, дори една Хърватска. Хърватите станаха трети и от този момент не са спирали с класиранията. А ние изпуснахме момента. Защото много започнахме да пропускаме. А това вреди на футбола. Защото вече трудно се правят трансфери в сериозни отбори. Говоря за големи отбори. Не от Кипър или Азербайджан. Не че ги подценявам тези държави. Все пак Кипър ни би 4:1. Трябва политика. Не може да се разчита само на бизнесмени, които да вкарват лични пари и да чакаме успехи. Ако има държавна политика, ще има и клубна. Трябва всички да вземат пример от “Литекс”, от Разград. Аз не съм против чужденците, а против некачествените такива. Не могат да се купуват на килограм.
- Школата в Самоков виждал ли си я?
- То вече такава няма. Но има два отбора. Това ме изуми преди няколко месеца. Трябва да има един, който да прави млади кадри. А иначе от два стола сядаш на земята. Трябва да се промени и манталитетът на младите. Тук се връщам отново към казармата. Загубено време, но те учи на ред. Не може да мислиш първо за колата, за прическата, за апартамента, за гаджетата. Стани първо футболист, те нещата сами ще дойдат.
- Каква беше първата ти кола?
- Служебна. Личната бе една “Лада”. Мен не ме е срам, че карам днес 12-годишен автомобил. Така ми пасва, така карам. За мен обаче амбицията винаги е била да стана футболист и да се наложа. Но времената се промениха. Тук малко изкривихме всичко. Заради това нямаме и успехи. Първо се мисли за всичко останало, а след това за тренировка. И 2 часа стигат на ден, но трябва да си концентриран във всяка една минута.
- А какво пазиш от световното в САЩ?
- Спомените. Фланелките, които съм си сменил с играчите. Медалът е на отговорно пазене. Всичко е в Португалия. Там е и папагалската фланелка на Хорхе Кампос. Аз я взех. Въпреки че си бяха толкова близки със Стоичков.
- Какво видя на световното в Бразилия?
- Видях изключително слаби съдии, които опорочиха много мачове. Не знам дали е нарочно, дали така са им наредили. Но се почна от първия мач. Не се свиреха явни неща, а други пък се свиреха. Иначе световното бе изключително. С толкова голове. Видяхме една слаба Бразилия. Един балон, който се надуваше с години. И се спука. Напълно заслужено Германия стана световен шампион. Колкото и да говорят, че мачът с Алжир го взеха с късмет, те имаха най-хомогенния състав.
- А твоите хора, португалците, защо се издъниха?
- Защото разчитаха само на един футболист. Не обичам да говоря за треньорите, защото и аз съм такъв, а не е етично да говориш за колеги. Но треньорът на Португалия направи много грешки. Разтичаше само на Роналдо. А една птичка пролет не прави. А той беше и контузен, не може да влачи целия отбор. Като му четох интервютата - и той сам си признаваше това. Имал сили да реши мач, но не и да носи отбора върху гърба си.
- Меси, Неймар или Швайнщайгер?
- Всички са различен тип играчи. Ако можех да ги събера в моя отбор, щях да съм №1. Швайнщайгер е уникален футболист. Вече е на 31 години. А доказа, че с работа всичко се постига. На другите двама Господ им е дал изключителни качества. Но не трябва да се разчита само на тях. Трябва отборът да им помага. Ако беше толкова лесно, щяха да си излизат един срещу друг.
- Ти се засече с Роналдо.
- Да. Дори му бях треньор във втория отбор на “Спортинг”. Беше на 16. После го дръпнаха в мъжкия състав и го продадоха на “Манчестър Юнайтед”.
Относително е да кажеш, че си тренирал Кристиано Роналдо. Защото се виждаше, че е уникален талант. Но винаги съм казвал, че най-голямата заслуга на “Спортинг” към него бе, че го прати при Алекс Фергюсън. Защото той му показа, че не трябва да се разчита само на талант. Трябва и работа. И да не се главозамайва. С човека, с когото бяхме във втория отбор, сега е в националния отбор. И си говорим постоянно. И той ми казва, че Кристиано е станал уникален професионалист. Остава след тренировка. Работи постоянно. А това показва и на другите, че и те трябва да работят по този начин.
- А ще те познае ли?
- Не сме се виждали от години. Няма къде да се засечем. Няма как да не се сети кой съм. Като беше в Англия, се връщаше и сме се виждали. Но от 10 години не сме.
- Докога ще стоиш извън футбола?
- Аз не съм извън футбола. Имам договор със “Спортинг” да наблюдавам тук играчи. Изтича догодина. След това не знам. Не искам да стоя много извън футбола.
- А имаш ли заслуга за трансфера на Симеон Славчев?
- Не. Те са си го следили. Моята информация е, че цялата заслуга е на Гриша Ганчев. Естествено, ме питаха за него. Но нямам заслуга. Единствено му пожелавам да се наложи и да защитава името на България, както аз и Балъка сме го правили.
- Виждаш ли таланти в България?
- Таланти има. Въпросът е, че много от клубовете от Западна Европа не искат да рискуват с наши играчи. Защото виждаме на какво ниво е футболът ни. Без трансфери в големи отбори няма как да вдигнем нивото. В Ловеч се работи правилно и трансферите идват. Но защо и другите не го правят? Най-големите трансфери ги прави “Литекс” - ПСВ “Айндховен”, ЦСКА (Москва), “Спортинг”. Това само може да се адмирира.
- А синът ти не го ли влече футбола?
- Той сам ще си избере. Аз не го притискам. Важното е да спортува. Защото това е здраве. Пък, ако реши да става професионалист, всичко ще си зависи от него самия. Още е малък.
