Тъжната съдба на култовия учител по история г-н Дафинов разплака интернет! От класната стая до кофите за боклук и...смъртта

01/04/2015, 09:48

Смъртта на прогимназиален учител по история разплака интернет. Негови бивши ученици, отдавна вече станали възсрастни хора, се надпреварват да разказват спомени в социалната мрежа, както и да споделят възторга си от това, на което ги е научил. Господин Дафинов обаче е починал като алкохолик и клошар, далеч от училище, на 55-годишна възраст.Ето разказа на една от неговите ученици, публикуван в lunatic.bg:

Вчера разбрах, че учителят ми по история в четвърти клас е починал. Не сега, ами преди няколко месеца. Беше алкохолик. Последният път, когато го видях, ровеше в кофите по Шишман. Макар и дискретно. С едната ръка. Другата държеше в юмрук до гърдите. Минах на другия тротоар, за да не ме види и да се засрами. Въпреки че са минали повече от 15 години, той все още ме познаваше.

Осъзнах, че и сега не знам първото му име. Защото за всички беше “господин Дафинов”.

Когато той започна да ми преподава история, за пръв път имахме учители по всички предмети. Това си е ново ниво на познанието отвсякъде. Трябваше ни време да разберем шегите му. Черните му вежди бяха винаги сключени, говорът — ясен и отчетлив, само разговорите за футбол го караха да се развълнува. И през зимата, и през пролетта ходеше с тънко бежово яке. За лятото не знам. През лятото няма училище.

Изпитваше ни много, всеки час. Нямаше мърдане, ако не знаеш разликата между причини и предпоставки защо да казваме Турска власт, а не робство и че крал Милан е с ударение на “а”, а не като отбора. Често ни разхождаше из целия учебник. Никой не му се сърдеше за двойка. Не го обсъждаше и не се оплакваше от него. Защото, ако е при Дафинов, значи е заслужена.

Имаше и друго. Той разказваше урокът така, че ние го запомняхме още в час. Да, и четене трябва за 5 и 6, но виждахме как дори на най-безразличните към ученето им оставаше нещо в главата. И то по неговите безмилостни критерии — да знаеш години, да спазваш последователността на събитията, да търсиш обяснение за това или онова. По-късно, когато ходех на изпити и пишех есета винаги ми се смееха, как мога така да навържа нещата, че да имам теза, да намеря аргументите и фактите. Дори без да имам някакви особени познания по темата. Ами да, останало ми е от четвърти клас.

Научих се да обичам историята. Ако гледам обективно, тя не дава така високо ценените “практически знания” — да можеш да преговаряш за заплата, да работиш е Exel, да си популярен онлайн, да снимаш вайръли. Но те учи да мислиш и да си обясняваш процесите. Да разбираш какво се случва в света и какво се е случвало. Да си информиран, а не всякаква изкукала националистическа сган да те води за носа с “България над всичко”.

Затова се дразня, когато теоритиците на пазарната икономика твърдят, че трябва да си адаптивен. Обаче адаптивните са врабчета и гълъби. Градските плъхове. А орлите са непригодни, защото не могат да живеят във всякакви условия. Сигурно г-н Дафинов трябваше да прави нещо друго, с което да изкарва повече пари. Работа по строежите на строителния балон, нещо. Определено щеше да е по-добре за него. И нямаше да потъне в дебрите на алкохолизма и мизерията. Които може би не са единствена причина да почине на 55, но едва ли са за подценяване, когато трябва да бъркаш в кофите.

Може би е абсурдно да искаме от хора на ръба на оцеляването, каквито са учителите, да бъдат мотивирани. Но ето, имаше един такъв, има и други останали. Системата обаче се стоварва върху тях и те нямат никакъв шанс да я променят сами. А за нас остава единствено липсата на работеща образователна система. Изобщо, да си с акъла си е голямо проклятие, когато е по-добре да се скриеш в лудостта. Когато не си луд и смъртта е спасение.

Виолета Керемидчиева

Зареждане на коментарите. Моля, изчакайте!