Как спасихме паметника на Гюро Михайлов

---

Ако не беше патриотичното българско офицерство, паметникът на Гюро Михайлов щеше да е претопен в кранове за чешми и брави за врати.

През социализма монументът беше изкъртен от центъра на Пловдив, а тленните останки в него - поругани.

Три десетилетия продължи мъчителното завръщане на историческата реликва, пише 24chasa.bg.

Гюро Михайлов е роден около 1862 г. в село Рахманлии, сега Розовец.

Тук през 1868 г. Васил Левски основава революционен комитет, а през пролетта на 1876 г. отеква вестта за въстаналите българи.

Сетне трима розовчани участват в Руско-турската освободителна война. По време на бойните действия селото надига глава и е опожарено от поробителя.

Гюро е свидетел на събитията по пътя към свободата, които определят цената на възродена България. На стража застават вчерашните поборници, които заедно със своите синове ще осъществят утрешното обединение на отечеството, разпокъсано от Берлинския договор.

Гюро Михайлов постъпва в трета рота на Първа пехотна пловдивска дружина от Източнорумелийската милиция.

В щаба всекидневно е назначаван караул от петима солдати. На 24 декември 1880 г. застъпват редниците Гюро Михайлов, Костадин Аргиров, Илия Кръстев и Митю Петков с разводач Никола Костадинов.

Към полунощ във вехтата дървена сграда избухва пожар. Палежът е или турска провокация, или опит за прикриване на финансова злоупотреба. Гюро охранява тъкмо паричния ковчег, вероятната причина за злодеянието.

В суматохата се чуват викове за вода и звън на оръжие. Единственото ведро се оказва безпомощно и пламъците неумолимо пълзят към третия ежаж, където е Гюро Михайлов.

Счетоводителят Иван Костов успява да се покатери по стената, влиза при него и му казва да бяга. “Без разводача никога поста си няма да напусна!”, стоически отвръща войникът.

Никола Костадинов и другите караулни се втурват по пращящите от огъня стълби. Блъскат вратата и през дима съзират силуета на Гюро. В този миг прогорелият под се сгромолясва и пламъците поглъщат петимата.

Поразителен е епилогът на разигралата се трагедия. Очевидци твърдят, че намерили овъгления Гюро Михайлов на пост и след гибелта!

Бил затиснат от гредите прав с пушката в ръката.

Изпепеленият караул е погребан с военни почести в гробището “Св. Архангел Михаил”. На церемонията присъства и Иван Вазов, който събира народното преклонение в стихотворението “При гробът”:

Спете тихо…

България праща

вам венец и от зло

се не плаши,

таквиз синове

честни дор ражда,

дор я кичат

гробове кат ваший.

През 1882 г. над тленните останки е вдигнат паметник, осветен на 6 юни. “Паметникът е направен във вид на гробница от цимент с няколко енигматически фигури и с един скромен надпис. Той е обиколен на околовръст с желязна верига”, описва построението пловдивският в. “Марица”.

Авторът на този монумент не е известен.

Другият обаче, многострадалният, е дело на талантливия художник Никола Кожухаров. През 1937 г. той печели конкурса на Пловдивската община за паметник на Гюро Михайлов и неговите другари. Монументът е открит на 27 ноември 1938 г. на тогавашния площад “Цар Крум”. В центъра на композицията е Гюро Михайлов, който охранява касата.

Около него бойните му другари се борят с пламъците на пожара. Бронзовите фигури са върху гранитен саркофаг с имената на героите. Вътре са пренесени тленните им останки.

След 9. IX. 1944 г. този паметник на изпълнен воински дълг става трън в очите на нискочелите комунисти. През 1953 г. във в. “Народна армия” излиза текст, който разкрива истинската същност на източнорумелийския солдат: “Гюро Михайлов, такъв, какъвто го представяше фашистката пропаганда, е образец на войник от капиталистическите армии. Такива войници-роботи бяха необходими на фашизма, за да може, опирайки се на техния щик, да задържи противонародната власт по-дълго време.”

После е направен паралел между Гюро Михайлов и съветския боец Василий Лемешенко.

На неговия пост също избухнал пожар. Лемешенко обаче не стърчал пасивно като нашия Гюро. Развъртял се с наметалото и гимнастьорката и потушил стихията.

“Постъпката на Василий Лемешенко е характерна с активността, проявена от него, защото Лемешенко е нов човек, съветски боец, възпитан по уставите на Съветската армия”, заключава авторът.

След думите идат делата. Един ден на 1962 г. багер захапва паметника. Костите са прибрани в кашон, гранитът е натрошен на чакъл, а скулптурната композиция е запокитена в рововете край южния изход на Пловдив. После по пътя на здравата логика бронзовите солдати са тикнати в двора на затвора, където е мястото на всички фашисти.

Оказва се обаче, че политкомисарите не са успели да промият мозъците на цялата българска войска. На 24 декември 1980 г. в. “Народна армия” публикува статия на полковник Кръстан Юруков. Като припомня подвига отпреди век, офицерът заявява: “Това ни дава основание да повдигнем въпроса за възстановяване на паметника на Гюро Михайлов и на неговите другари. Би било целесъобразно на един от площадите в град Пловдив, станал преди сто години свидетел на тяхната героична проява, да се извиси фигурата на Гюро Михайлов - един доблестен син на майка България.”

Но кой да чуе? Градът под тепетата е подвластен на тъмночервени управници, за които думата “гюромихайловщина” е кощунствена. Минават години, в които комунистите се чудят как да се отърват от неудобния паметник.

Най-сетне е нарочен за претопяване. От оксижена и пещта го спасява друг офицер патриот. По инициатива на Иван Желев монументът е пренесен в поделение на Строителните войски.

Този случай е разказан на 25 март 1988 г. във в. “Трудово дело”. В статията “Митарства по принуда” старши лейтенант Николай Кръстев (след това е кореспондент на “24 часа” от Пловдив) пише: “Не мога да виня ненахитрялото момче и четиримата вестовои, взети от нивите на пловдивските села и станали войници, че не са се спасили. Освен че не са успели да напуснат дървената сграда при бързо разрастващия се пожар, вероятно, побеждавайки своя инстинкт, те са се чувствали длъжни да постъпят така.”

“Остава надеждата, че паметникът отново ще се върне в Пловдив - в неговия център”, добавя офицерът.

Общинската Комисия за духовно развитие отговаря с откровена лъжа: “Във връзка с цялостната реконструкция на комуникацията в централната част на Пловдив, която продължи няколко години, се наложи преместването на два големи паметника - фигура на Димитър Благоев (автор Иван Блажев) и фигуралната композиция “Гюро Михайлов” (автор Иван Топалов).”

Духовно развитите чиновници дори не знаят кой е авторът на паметника! “През 1984 г. - продължават да нижат небивалици те, - съгласувано с висшестоящи и специализирани органи, фигурата на Д. Благоев намери новото си място, но около другия паметник възникнаха спорове и това го отведе в двора на поделение на Строителните войски.”

За безродника Благоев има място, а за патриота Гюро няма.

През 1880 г. Гюро Михайлов защитава честта на младата българска войска. През 1917 г. от трибуната на Народното събрание Димитър Благоев декларира, че не е българин, а “македонски славянин”.

“До този момент ОбНС - Пловдив, не е стоял настрана от проблема - четем нататък. - Възложено е чрез СДК “Скулптура” проектирането и са изпълнени отново увредените детайли на пластиката. Разработван е и вариант на архитектурен проект за ново ситуиране, но възникналият спор налага ОбНС - Пловдив, да съгласува отново задачата, съгласно установения ред с Комитета за култура и със СДК “Скулптура” при Съюза на българските художници.”

"Изпълнението на задачата е в ход и до 30 юни т. г. ще има официално решение за мястото, на което ще бъде поставен паметникът на Гюро Михайлов и неговите другари", приключва с лъжите абревиатурата ОбНС.

Сега се намесва родолюбивото перо на колегата Пенчо Ковачев, тогава журналист в “Трудово дело”. “Изглежда, че митарствата на паметника наистина ще свършат - надява се той. - Но защо трябваше да минат толкова години в излишни спорове и всевъзможни ведомствени “съгласувания”? В отговора на Комисията за духовно развитие в Пловдив нищо не се споменава за щастливата случайност, спасила паметника от претопяване. А ако не беше инициативата на офицера Желев? Кой щеше да бъде виновен сега и какво оправдание можехме да имаме пред паметта на героите и въпросите на поколенията?”

Пенчо Ковачев пише, че 30 юни 1988 г. не е далече и ще изчака решението на пловдивските общинари. Има да чака!

Паметникът на Гюро Михайлов и неговите другари е възстановен чак през 1994 г. Решаващи се оказаха усилията на офицерите патриоти. Помогнаха и мутиралите в демократи комунисти, които се опитаха да измият срама от челата си.

Спонсорирани връзки.



Спонсорирани връзки.