Велимир Великов, скулптор - Това, което се прави на конвейер, не е за мен

01/04/2011, 17:08

Да си племенник не на кого да е, а на големия Георги Чапкънов-Чапа, е бреме, особено когато самият ти си решил да се занимаваш с изкуство. Родовата връзка натоварва с определени очаквания, които трябва да се оправдават. Това дълго време е възпирало Велимир Великов да се изяви самостоятелно, но притиснат от две жени, той най-после се престрашава. За гордост на варненци за дебютната си изложба Велимир избра галерия „Ларго“. Експозицията от рисунки и малка пластика беше събрана под мотото „Сила и нежност“. Това са емоции, които вълнуват автора. Такъв е и рисунъкът му - изключителен, чувствен, свободен...
Велимир е роден през 1973 г. в Силистра. През 1991 г. завършва Художествената гимназия в София, а през 1998 г. се дипломира в НХА „Н.И. Павлович“. Има множество участия в национални и международни изложби за скулптура и рисунка. Повече от 10 години работи и трупа опит в ателието на Чапа като главен негов помощник. Участва в изработването на герба на България, скулптурите на света София, на баща и син Славейкови и др.

- Защо чак сега се престрашихте за самостоятелна изява?
- Сега се почувствах готов. Дълги години се подготвях за този момент. Не беше никак лесно да преодолея емоцията, която по един или друг начин възпрепятства твореца. В момента съм развълнуван като пред сценична треска.
Една изложба винаги може да се превърне в излагане. Това ли Ви притесняваше?
Дааа, изложбата е двояко нещо. Предварително трябва да направиш преценката, а не после да кажеш – „Аууу, как се изложих“.
- Повечето Ви колеги нямат подобни терзания.
- Това, което се прави на конвейер, не е за мен, защото от такава ширпотреба файда няма нито публиката, нито авторът. Не правя ключодържатели, а нещо съдържателно, поне според мен. Надявам се и да е качествено за околните, които ще видят изложбата. Ще съм радостен и щастлив, ако успея да зарадвам публиката.
- Как стана връзката с варненската галерия и защо избрахте нашия град, а не София?
- Първо защото Варна е град, който така или иначе водят като нашата морска столица. Така че дали в едната или в другата столица...
- Но публиката е доста различна.
- Точно затова. В София има досадност от автори и за мен в случая Варна е най-подходящото място. Това ми е скъп и сантиментален град. Винаги ще го чувствам така. Без значение кой как се отнася към нещата. А, връзката как стана... Моята скъпа приятелка и колежка варненската художничка Ева Пенева направи контакта между мен и Нели Вълчева, галерист на „Ларго“. Оттам нататък двете ме навиха. Когато две жени ти застанат на главата, веднага ти омекват нозете и започват да ти треперят ръчичките, и нямаш избор. И на всичкото отгоре има регламент – 2 месеца. Уоол... Два месеца не е никак дълъг срок за едно такова нещо. Доста се поизмъчих физически, защото има чисто технологичен процес на обработка, полиране, патиниране, пробиване на камъни и т.н. Ръце не ми останаха и глава на раменете, но сега, като виждам събрани нещата, и то в това пространство, мисля, че съм си свършил работата.
- Вие сте обременен откъм роднинската връзка, и то с творец като Чапа. Това е изключително задължаващо.
- Ау, да. Много треперя. Точно така, точно така. Това е може би най-трудният етап на преминаване, на преодоляване на точно този критерий. Георги Чапкънов е световен скулптор.
- Но Вие не сте в подножието на върха, така че няма от какво да се притеснявате.
- Благодаря за което. След като всяка пластика е минала през ателието, пред очите му, защото повечето работи съм ги довършвал и обработвал там, и той нямаше нито една забележка, се почувствах спокоен. Ела огрей... Това е специален миг. Когато режисьорът няма забележки към актьора, значи той може спокойно да излезе на сцената, без да си забравя текста.
- Основите теми в работите Ви са взаимствани от митологията. Защо се обръщате към нея?
- Защото при митологията всичко е метафора. Както забелязвате, фигурите ми са без лица но не защото не мога да ги портретувам. Самата изложба се нарича „Сила и нежност“, т.е. в нея преобладава спокойствието, не агресията, не нещо жестоко, не някакви кървави работи, а нежност. Искам да създам спокойствие, а не безпокойство при гледане на работите, защото всеки вижда агресия всеки ден – я на улицата, я по телевизията... Когато влезеш в едно такова пространство, ти трябва да се откъснеш от тази улица, нещо трябва да те зарадва, за да се успокоиш, защото хората непрекъснато сънуват кошмари.
- Женските тела са перфектни като пропорции. За Вас това ли е идеалът за красота?
- Според мен всеки човек на изкуството има свой символ за хубост, който се надява, че се харесва и на другите. На мен рубенсовият тип не ми допада. Стремя се образите да бъдат възможно най-изчистени и все пак да изглеждат естествено, а не като кукли Барби. Не познавам нормален мъж, който да не харесва хубавите жени. Стремя се просто да покажа красотата както я виждам и се надявам, че успявам по някакъв начин.
- Като скулптор какво е отношението Ви към повсеместното събаряне на старите паметници?
- Това е история и тя не бива да се пипа. Грехота е. Все едно да бутнат Кремъл... Защо не го правят? Защо не му бутнат петолъчката отгоре?
- Не съм чула някъде другаде да има подобна практика освен у нас.
- Точно така. Това е кощунство. Паметниците трябва да се съхраняват, за да могат и децата ни, нищо че напоследък не учат по история какво точно се е случило, все пак да видят и да питат защо е това и да им се обясни. Ако не го видят, изобщо няма да се вълнуват от историята, а тя е важно нещо. Никой не знае как точно изглежда хан Аспарух, никой не му е правил портрет, но паметници има... Него не го пипат. А защо махаш Ленин? Онзи ден слушам по радиото, че руснаците честват годишнина от смъртта на Сталин... Историята е такава, каквато е, и трябва да бъде съхранявана, защото колкото и да е лоша, е пример за това дали да се повтаря даден момент от нея или никога повече да не се случва. Това е памет, която трябва непрекъснато да те боде отзад.
- Явно хората са се променили. Някога са създавали, а сега рушат.
- Хората са идиоти. Мисълта ми не е за тях. Те трябва да чувстват, а не да мислят. Чувството е по-чисто и вярно от мисълта. Но хората днес нямат необходимост от това. Когато чувстваш, тя мисълта сама ще си дойде, но недей да мислиш, че чувстваш, първо почувствай... Не отгоре надолу, а обратно. Хората са объркани. Те не знаят как точно да реагират в дадена ситуация. Правят си планове – за къде? Плановете ги прави друг.
- Т.е. да имаш очи да видиш?...
- Като гледащ - какво виждаш, там е работата. Винаги нещата са двояки. Наскоро препрочетох разказа от Йордан Радичков „Всичко и нищо“. Става дума за човек, който влиза в книжарница. Книги колкото искаш, но той не може да намери нито една. Затова става дума.

Интервю на Боряна Тодорова
Фото Здравко Роев