НИКОЛИНКА КЕРАНОВА - ЕДНА МАЙКА НА СТОТИЦИ ИЗОСТАВЕНИ ДЕЦА

12/03/2012, 09:02

Десислава Димитрова

Най-много се радвам, когато някого го осиновят или отиде в приемно семейство, казва Николинка Керанова

В Деня на майката решихме да попитаме една жена, която от 15 години се грижи за чуждите изоставени деца, какво е вечно да си в ролята на „заместващ“. Николинка Керанова е детегледачка в Дома за деца, лишени от родителска грижа, във „Виница“. Работата й не е никак лека. Освен че ежедневно трябва да внася светлина в живота на децата, лишени от най-свидното – дом и семейство, тя доста дълго трябвало и да гледа малчуганите в най-тежко състояние – с малформации. Съчувствах им и винаги се стараех да им помогна с каквото мога, разказва Нина спомените си от тежкото отделение. Сега от 5 години и половина е в приемното, там, където първоначално постъпват новите дечица в дома. На разговора ни не идва сама. Здраво хваната за ръката й е Ивана, за която Нина и колегите й се грижат повече от 2 години.

Толкова много деца е отгледала, че вече не успява да си спомни имената на всички. Понякога си казва, че й е дошло до гуша от деца, но никога не е било сериозно. Малчуганите са животът й. С тях умее най-добре да се разбира. Дори и в извънработно време, пак се занимава с отглеждането и възпитанието на деца. Нейните отдавна нямат нужда от ежедневните й грижи.

Много се радвам, когато някое от децата го осиновят или си намери приемен родител, казва Нина и лицето и светва щастливо при спомена за възпитаник, вече намерил семейство. За всички тези години към не едно дете се е привързала. С най-голям сантимент се сеща обаче за Десислав. Той имал детска церебрална парализа, но в по-слаба форма, и успял да се научи да върви. Нина толкова го харесала, че го взимала и у дома си при нейните деца. Десислав бил преместен в дома в Луковит. После, когато Нина завела друго дете в Луковит, се видели отново. „Въпреки че бяха минали 2 години, той не ме беше забравил, спомня си Нина и все още пази снимката на Деси от тази среща. „Иска ми се и Ивана (Ваня, както галено я нарича) да я вземам от време на време. Сега обаче е по-трудно да заведеш някое от децата в къщата си. Трябва да искаш специално разрешение”, обяснява детегледачката.

И двете й дъщери идват редовно в дома във „Виница“. Последно били на рождения ден на Ваня - на 10 декември. Направили й голямo празненство. Купили торта със свещи. Малката дъщеря на Нина толкова се разчувствала, че се разплакала. Тя много често идва и води свои приятели, които радват децата с каквото могат. На Коледа им направили голямо празненство, донесли им лакомства, а Ваня рецитирала „Аз съм българче“.

Именно малкото момиче е най-често в устата на Нина. Когато се обръща към нея, много често й говори като на свое дете. Самата Ваня обаче никога не я е наричала „мамо“. Тя не знае какво е това, защото от малка е без родителите си, обяснява си го Нина. Въпреки това Ваня получава доста внимание от всички. Има си собствена стая в дома, с всички удобства, както и няколко майки, които да се грижат за нея. Личи си, че е привързана към всички. Сърдечна и лъчезарна, не отказва ничие внимание. Всички в дома я глезят и я гледат като своя кукличка. Носят й лакомства, дрехи. Всички се опитват да я учат на каквото и както могат. „Трябва обаче да ходи на училище - смята Нина, - за да не изостава в развитието си.“ Надеждата е, че през 2014 г. ще бъде преместена в една от новите къщички, които ще се строят във „Владиславово“ за изоставените деца.

За друга работа не иска и да мисли

Хубаво е да има по-големи деца, с които да можеш да общуваш, не само бебета, и то с увреждания, смята Нина и добавя, че вече толкова години се е нагледала на трагедии и на болни деца. Въпреки това дори и не се замисля да си смени работата. Напоследък казва, че все по-рядко се изоставят здрави деца. Родителите се отказват предимно от болните. Дори и тези, които имат колебания да ги оставят, с времето свикват без детето и когато месеците минават, телефонните обаждания, свижданията все повече се разреждат. В началото може да не ги дават, да се обаждат всеки ден по телефона, докато след време информацията, която получават, е на седмица, месец, казва Нина. Тя обаче не ги вини. Знае колко е трудно да се гледа болно дете. Прави го всеки ден и знае колко жертви изисква и как може да обсеби живота на семейството.

Трябва промяна в отношението към болните деца

Преди, докато била в отделението по малформации, Нина е ставала свидетел на доста чести процедури за осиновяване на деца с увреждания от чужденци. Имахме един Чавдар със спина бифида (увреждане на гръбнака), когото го осиновиха в Аляска. Получавахме след това снимки с новото му семейство, с другите му братя и сестри. Там хората гледат по съвсем друг начин на изоставените и болни деца, сочи опитът на Нина.

Преди 1989 г. у нас било табу да се осиновяват увредени деца. Домовете били затворени, външният свят - пазен, да не се среща с тези деца. Постепенно обаче това мислене било преодоляно. Сега социалните заведения са отворено за всички и всеки, който има желание да се срещне с изоставените деца, макар и болни, може да го направи. Като цяло обаче трябва да се промени мисленето на българите и отношението им към тези деца, смята Нина – едничка майка на стотици.

Зареждане на коментарите. Моля, изчакайте!