Невероятна история! Той спаси непознато момче от уличен тормоз. Години по-късно се оказа, че то е било спасено от смъртта

21/03/2016, 15:30

Снимка Булфото

Един малък жест, помощ в точния момент, нещо дребно, което не ви коства нищо – това може да се окаже повратен момент в живота на човек, изпаднал в беда.

Именно такава е историята на малкия Кайл, който като дете носел очила, обичал учението, четял много книги, но всички му се подигравали и го тормозели по всевъзможни начини. Един ден той решил, че повече не може да продължава така.

Години по-късно най-добрият му приятел разказва историята на Кайл, която вдъхнови милиони да се замислят и да протегнат ръка към ближния.

Ето какво разказва той:

Един ден, когато бях първокурсник в гимназията, видях момче от нашето училище да се прибира към дома си. В ръцете си носеше тежка купчина книги. Помислих си защо някой ще се връща у дома с всичките възможни книги и учебници и то в петък следобед. За себе си реших, че явно момчето е обсебен от ученето, подминах и забравих за него.

По пътя си мислех за срещите, които ме очакваха през почивните дни – трябваше да се видя с приятели, да поиграя футбол на следващия ден. Както си вървях, потънал в приятни мисли за почивката, видях група деца, които бяха тръгнали да се приближават към очилаткото. В един момент се затичаха към него, изблъскаха го в калта, разпиляха всичките му книги, а очилата му отхвръкнаха на поне 10 стъпки от него.

Момчето погледна нагоре и тогава видях – ужасна тъга в очите му, безсилие, което го накара безмълвно да заплаче докато пълзи в калта и опипва тревата, за да намери изгубените си очила. Сърцето ми се сви. Затичах се към него, грабнах очилата и му ги подадох. Казах му: "Тези момчета са смотаняци! Някой ден ще си го получат”. В отговор той ме погледна и ми поблагодари. На лицето му грейна огромна усмивка. Това беше една от онези усмивки, които човек трудно забравя.

Онези деца си заминаха, а аз останах да помогна на новия си познайник да събере книгите си. Оказа се, че ми е съсед, но досега не го бях виждал, защото доскоро учел в някакво частно училище.

Името му беше Кайл. Говорихме си през целия път до дома му, оказаха се много готино хлапе. Поканих го да поиграе футбол с моите приятели на следващия ден и той прие. Оказа се, че не само аз го харесвам. Моите момчета мислеха за него по същия начин.

В понеделник сутринта Кайл дойде до дома ми и предложи заедно да вървим към училище. Пак носеше онази огромчна купчина от книги в ръцете си. Когато се пощегувах, че от тях ще получи мускулна треска, той се засмя и ми връчи половината от товара си. През следващите четири години Кайл и аз станахме най-добри приятели. Когато отраснахме и се замислихме за колежа, той реши да учи в Джорджтаун, а аз в Дюк. Знаех, че винаги ще бъдем приятели, че разстоянието няма да ни попречи на дружбата. Той щеше да учи за лекар, а аз щях да уча бизнесс футболна стипендия.

На дипломирането ни Кайл, който беше пръв по успех в класа си, трябваше да произнесе прощална реч. В онзи така важен за всеки гимназист ден моят приятел изглеждаше перфектно. За тези четири години в гимназията се бе превърнал от онези момчета, които като магнит привличат всички момичета. Честно да си призная, понякога чак ревнувах, защото той се оказа по-полулярен от мен, въпреки че аз бях спортист, а той „читанка”.

Когато настъпи момента Кайл да се изправи пред всички абитуриентит и да произнесе речта си, видях че е ужасно нервен. Отидох при него, потупах го по гърба и му казах: Ще бъдеш страхотен!” Той му погледна, усмихна се и ми поблагодари – като в онзи ден, когато го извадих от калта.

„Днес, когато завършваме един етап от живота си, е време и да благодаря на онези, които ми помогнаха да премина през тези трудни години. Това са родителите, учителите, но най-вече приятелите. Тук съм, за да кажа на всички вас, че да бъдеш приятел на някого е най-добрият подарък, който можете да получите и да дадете. Ето я и моята история…"

Докато Кайл говореше на трибуната, аз гледах към него и не вярвах на ушите си. Той разказа историята на нашето приятелство, като припомни онзи първи ден, когато се срещнахме. Оказа се, че в онзи ден той е бил толкова зле, толкова наранен, че е възнамерявал да се самоубие. Точно затова в онзи петък бе събрал всичките си учебници и книги от училищното шкафче и ги бе помъкнал към дома си. Не искал след смъртта му родителите му да се налага да ходят до училището и да му прибират вещите.

Кайл говореше, а докато говореше гледаше към мен и леко се усмихваше. „За щастие, аз бях спасен. Моят приятел ме спаси от смъртта.”

Чух как цялата тълпа въздъхна с облекчение от напрегнатия разказ на Кайл. Видях майка му и баща му да ме гледат и да се усмихват към мен със същата онази благодарност и дълбока признателност. Така разбрах какво се е случило в онзи мрачен петък преди цели четири години.

Никога не подценявайте силата на действията си. С един малък жест можете да промените живота на човек.