Потресаваща изповед на жена, посегнала на живота си: Казах край, точка! Събудих се в затвор, връзваха ме с колани и ме упояваха!

08/07/2016, 08:54

Кадър Нова тв

Какво изпитва, какво мисли един човек, който повече не издържа, на когото силите му не достигат и решава да сложи край на живота си. За това поиска да поговори една българка, която оцелява след подобен неуспешен опит. Поводът е Цвети Стоянова и огромният шум около нея, който не стихва, разказа Нова тв.

Тя е навсякъде, добре поддържана, пробивна, тя е победител. Всеки пети от нас я има – депресията, болестта на душата, която се свързва със загубата на смисъл и безлюбовие. Световните медицински умове все още не знаят как да се справят с нея.

„Смъртта е тъмнина, нищо. Просто казах не мога, не издържам, до тука бях”, споделя жена, посегнала на живота си, но прескочила трапа. Млада, преуспяла, в 40-те, с кариера и семейство. В един момент тя заживява с усещане, че повече не може, че никой не се интересува от нея. Опитала да сложи точка, като се убие.

„Чувствах се безполезна. Нищо не чувствах, не можех да прегръщам децата си, бях се превърнала в чудовище за околните. Бях се превърнала в поточна линия. Блицките ми ме съветваха да ходя на шопинг, да се стегна. Започнах да плача. Тогава се обърнах към психиатър. Но мисля, че вече беше твърде късно. Докторът ми изписа лекарства, от които стана още по-зле. В крайна сметка се стигна до фаталното решение. Единственото, което си спомням е,че казах, че повече не мога, край. Не съм си представяла, че ще липсвам на някого, че някой ще плаче за мен. Мисля, че бях неспособна да чувствам. Направих го с хапчетата, с които разполагах. Събудих се в една малка стая с решетки – абсолютен затвор. Взимат ти дори връзките на обувките. Тоалетната е с клекало, за да не решиш да се удавиш в тоалетната чиния. Единственото, което можеш да правиш, е да седиш и да мислиш. Не е лесно да излезеш оттам. Започнаха да ме връзват с колани и да ме упояват. Мислех, че като вляза в клиника, ще разговаряме, но не – връзване с колани и упояване. Все едно психиатрия от 60-те години. Това, което ми помогна, е изкуството, да излееш агресията, да не я трупаш в себе си”, разказа жената.

„Приятелска подкрепа и обич ми липсваха по онова време. Ако ги имах, нямаше да стигна до там. Ако има кой да ти подаде ръка, по-малко хора ще стигат до самоубийство”, коментира тя.