"168 часа": Златното момиче Михаела: Не показахме олимпийския медал на Цвети

23/10/2016, 15:37

Ще направя всичкокато треньор, за да не бъдем ние последните златни момичета. Имам един провален брак, защото исках да съм булка и избързах. Страх ме е да не остана сама.

Tя е едно от най-нежните и красиви мъжки момичета, които донесоха огромно щастие на България. Дори и множеството контузии, тежки операции и фатални грешки в съчетанията не успяха да спрат борбения дух на гимнастичката Михаела Маевска. Като капитан на българския национален отбор по художествена гимнастика в последните осем години красавицата е окичвала на гърдите си цели 81 медала, но напрежението в залата неведнъж я е притискало да се откаже. Но тя винаги устоява.

След края на кариерата й като състезател обаче Михаела далеч не смята да се отдаде на почивка. "168 часа" я откри отново в залата, където тя успя да отдели няколко ценни минути от напрегнатото си, изпълнено с тренировки ту на бъдещите звезди, ту за предстоящия бенефис ежедневие за един откровен разговор.

- Михаела, какво е за теб да се сбогуваш с художествената гимнастика?

- Не мога да се сбогувам с художествената гимнастика. Целта ми е да остана още дълго в тази сфера, но този път в амплоато на треньор.

- Как се чувстваш като пенсионер на 26 години?

- Понякога се чувствам стара. Но после се сещам, че не съм, и всичко е наред.

- Свикваш ли с мисълта, че няма да си ежедневно със съотборничките си?

- Не. Не мога да свикна. Ние бяхме като семейство. Всъщност, най-много те ще ми липсват от всичко тук. Ежедневието, което прекарвахме в непрестанни тренировки заедно, всичко, което споделяхме в свободното си време. Часовете, прекарани с тях, и особено самите те наистина ще ми липсват ужасно много.

- Кои са най-хубавите ви моменти заедно?

- Имали сме много хубави моменти заедно. И световното в Измир, където завоювахме абсолютната световна титла, и Монпелие, когато бяхме първи на ленти. Всички тези големи успехи за нас са били невероятни моменти, които сме споделили.

- Какво си казахте една на друга, преди да излезете на финала в Рио, след като бяхте допуснали грешките на квалификацията?

- Всъщност нищо не си казахме. Усмихвахме се една на друга, успокоявахме се взаимно и слушахме треньорките си. Те постоянно ни казваха, че можем, че сме достатъчно добре подготвени да излезем и да играем с настроение. И най-вече да излезем не само с усмивки, но и със самочувствие, защото това ни беше последното представяне пред толкова голяма публика.

- Каква беше първата ви реакция, когато видяхте, че грабвате олимпийския медал?

- Успяхме да изпълним мечтата си и в този момент бяхме толкова щастливи, заля ни такава еуфория, че няма как чувството да се опише с думи.

- Навярно много неща от времето, прекарано тук, ще ти липсват, но кое е това, за което никога няма да ти домъчнее?

- Изобщо няма да ми липсва физическата умора. При мен тя оказа огромно влияние. Понякога беше много, наистина много тежко и стигах до моменти, в които исках да се предам, а аз не съм човек, който се отказва лесно.

- Как ви нахъсваха треньорките ви в този момент и не ви позволяваха да се откажете?

- Ние много често се подкрепяхме една друга, защото не всичко стигаше до треньорките. Понякога имаше неща, които не можехме да споделим с тях и трябваше да разчитаме само на себе си. И така в моментите, в които една-две от нас решаваха, че искат да се откажат, другите две-три веднага започваха да ги нахъсват. Казвахме си: "Не! Защо сега? Предстоят ни много хубави неща!" И обратното. Когато тези, които са ги подкрепяли, попаднат в подобна ситуация, другите започват да ги побутват, за да продължат. Това винаги е било най-силното между нас - да си помагаме една друга.

- Какво най-много ви жегна в обществената реакция след случилото се с Цвети?

- Най-много ни засегнаха нападките. Те бяха насочени не само към нас, но и към целия екип, който нямаше вина за трагедията.

- Тя ще присъства ли на бенефиса ви?

- Поне така казват.