Страх, мълчание и глъчка в Париж: Репортаж на "Петел" от френската столица година след касапницата в "Батаклан"

21/11/2016, 11:57

Веселин Златков

Париж е световна столица на изкуствата, това е градът на светлините, на модата, на лукса и на шумните бохеми, на любовта и на удоволствията от живота. Разровиш ли се обаче малко повече в историята на този изумителен град, в нея ще откриеш и много пролята кръв и жестокост, трагедии и исторически трусове, оставили отпечатък не само върху френската, но и върху световната история. И понеже това е Париж, чието име дори само с произнасянето си предизвиква вълнение, тук всичко е емоционално, кипящо и най-често доста шумно.

Затова и пълното мълчание, тишината, беше едно от най-впечатляващите неща пред кафе „Батаклан“ година след зверствата на терористите в него. 90 убити и над 200 ранени – това е смразяващият резултат от омразата, от безумието на крайния ислямизъм, при това само на това място. А в кървавия 13 ноември 2015-а атаки имаше в още пет точки в същия квартал на Париж.

В мълчанието на хората, минаващи да почетат паметта на невинните жертви, се усещаше нещо много повече от мъка. Сълзите в очите бяха по-малко, отколкото въпросите, останали без отговори. Въпроси като тези: Докъде може да стигне слепият фанатизъм? Защо ние, цивилизованите европейци, на практика сме беззащитни пред хора без нормални човешки ценности? Как се получава така, че властта, чиято основна роля е да ни пази, не успява да направи нищо...?

Въпроси, които отнемат спокойствието не само на парижани, а на всеки, който все още вярва, че разумът е по-силен от разрушителния нагон за унижаване на всичко, което не се вписва в окастрената представа за света на убийците с „божествена“ мисия.

Отговорите не са ясни, при това никак. Година след „Батаклан“ опасността от нови атентати не е намаляла. Париж, а и цяла Франция, все още е в извънредно положение, по улиците патрулират войници с автомати.

Знамената, които се веят в Париж година след атентатите, са значително по-малко, отколкото непосредствено след касапницата в „Батаклан“. Това споделят приятели, които от години живеят във френската столица. Силата на ответната реакция, на справедливия гняв, сякаш започва да отслабва. Защото преди 13 ноември бяха убийствата в „Шарли Ебдо“, а след това дойде кошмарът в Ница. И сякаш болката от погубения невинен живот е започнала да се притъпява.

Мълчанието не е много добър „материал“, от който да направиш интересен репортаж. Това вероятно са усетели и останалите репортери, които се тълпяха пред „Батаклан“. Странният човек, който обикаляше около входа на станалия исторически рок клуб, с дървен кръст със закачени по него разбити телефони, изглеждаше повече като кандидат за кратка слава, отколкото като достоверна илюстрация на трагедията.

Открих моя „близък план“ към събитията преди година на съвсем друго място, в прочутото гробище „Пер Лашез“. Точно там, между гробниците на най-великите френски родове и на прочути личности като Едит Пиаф, Балзак и Джим Морисън, може да се види и едно по-скромно погребение. Гробът на 21-годишната Сюзон Гариг, загинала на 21 години в касапницата в парижкия рок клуб, беше отрупан с цветя, свещи и кестени, а върху тях беше оставена раковина, натъпкана с билети за метрото. Покрай мястото минаваха младежи, подпираха скейтовете си по каменните саркофази, пушиха. И мълчаха.

Момичето, останала завинаги в най-красивата си възраст била студентка, искала да стане журналист. Обичала купоните, мечтаела за пътешествие в Куба и празненства с много ром, разказват приятелите й пред френски медии. Искала е да живее свободно.

Сюзон е била олицетворение точно на това, което фанатиците всъщност искат да убият в обществото ни. То обаче няма как да изчезне. Защото какъвто и да е страхът, колкото и да е жестока болката, животът и стремежът към свобода побеждават.

И всъщност едва ли можеш да усетиш това по-силно някъде другаде, отколкото в Париж. Защото дори и една, или две, или безброй трагедии да помрачат живота на това място, то винаги намира сили да продължи. Подобни мисли ми се въртяха в главата сред глъчката на стара винарна около Бастилията, където седяхме с приятели. Забелязах, че по стените висят доста корици на „Шарли Ебдо“. „Вероятно е по комшийски, редакцията е наблизо“, коментираха моите парижки приятели. После тръгнахме между шумните и весели компании пред и вътре в заведенията в квартала, за отидем в един джаз клуб. Страх ли? Не, той е ненужен. Просто трябва да се живее пълноценно, по начина, по който си избрал. Не по-начина, който желаят банда разбеснели се промити мозъци. И парижани знаят това по-добре от всички. Знаят, че веселата глъчка е най-силното оръжие срещу фанатизма, затова поддържат жуженето на Париж свежо. Дори и когато им идва да потънат в покруса и мълчание.