Почина обичана от всички монахиня, ето тъжната й история

25/04/2017, 02:03

В Ресиловския манастир си отиде една от най-обичаните монахини в страната – София. Малко преди да умре, тя имала пророчески сън и предупредила сестрите, че животът й си отива.

Ето и нейната тъжна история, пресъздадена от dveri.bg:

Това е общо взето животът на един монах. Или на една монахиня. Години и десетилетия живеят в „страстната седмица“, а завършват земния си път в „светлата седмица“. В дадения случай нещата не само метафорично, но и реално така се случиха. Но да започнем отначало.

Севда беше останала без баща още преди да я роди майка й, също Севда. Много я обичала и сигурно затова е решила да я кръсти на себе си – Севда, тоест Любов. Името не било напразно. Защото целият живот на младата Севда бил изтъкан от любов. Двете живеели в немотия, но майка й я възпитала в Христовата любов.

Затова макар Севда от млада възраст да пожелала да отиде в манастир, не го сторила, докато била жива майка й. Старата Севда боледувала години наред и добрата й дъщеря от любов останала край при нея до сетния й час. А после, вече 42-годишна, отишла под покрова на Божията майка – в Ресиловския манастир.
Бързо усвоила монашеските послушания, но не бързала да става монахиня. И благата игумения не я карала да го прави, чакала сама Севда да го пожелае. През Великия пост на 1991 г. дошъл и този съдбовен час. Севда пак не се решавала, дори някак упорито отказвала да приеме пострижение. Някои от сестрите много й говорели, че е време да поеме и тази отговорност, но Севда все отлагала, докато един ден споделила: „Сънувах мама, скара ми се и рече: Севде, да идеш да си вземеш формата и шапката!“ Тогава упоритостта на Севда някак се сломила. Игуменията споделила това с викарния епископ Натанаил и той насрочил пострижението за Велики понеделник – първия ден от Страстната седмица. Дори и тогава Севда показвала нерешителност, но повече от смирение, отколкото от упорство. А след пострижението, вкусила от благодатта на новото си състояние и съжалявайки за дотогавашното си отлагане, простичко споделила с една от сестрите: „Какъв беше тоя владика? Всичките дяволи ми изкара из главата!“
Страстната седмица е прекрасно време за такова начало – както казва църковният поет по друг повод: „жития новаго начало“! Ново начало било и за новата монахиня София. Нищо, че към вътрешните терзания се прибавяли и телесните немощи. Че кой няма и едното, и другото?! Но София твърдо и последователно вървяла по стъпките на Иисус Христос, Който тъкмо през Страстната седмица стигна до Възкресението.

26 години тя Го следвала вярно, вършела своя подвиг в смирение и послушание. Нейният страден път не й дотегнал, защото била убедена, че това е нормалният път на монаха. През последните дни дори вече предусещала края си. Споделяла със сестрите-монахини: „Мене един сън ме дели от Господа!“ Този сън за нея настъпил през Светлата седмица, срещу Светли петък.

И сутринта около 9 часа монахиня София се събуди с душа, предала се в обятията на Спасителя.

Така тя стигнала не просто до Живоприемния източник. Тя стигнала до Самия Живот. В последната й нощ на тая земя обителта на нейното покаяние се покрила със сняг. Разцъфтелите се градински цветя и дървета посърнали в ледената прегръдка, сякаш и те скърбели за отишлата си добра душа. А в деня на опелото й снегът се оттегли и цветята радостно заизправяха снага. Защото една душа беше отишла при Бога./Блиц