Пламен Абровски готви програма за напояването, но кризата е тук

14/06/2026, 15:25

Снимка: Булфото

Новият министър на земеделието и храните Пламен Абровски обяви, че подготвя цялостна програма за развитие на напояването и хидромелиоративната инфраструктура. Зад това намерение обаче стои един от най-тежките и дълго пренебрегвани проблеми на българското земеделие – разпадането на напоителната система, което според експерти вече застрашава продоволствената сигурност на страната.

Пред БГНЕС Абровски заяви, че причините за сегашното състояние на сектора трябва да се търсят в политиките от последните години. Той увери, че проблемът е сред основните приоритети на ведомството.

„С проблема съм запознат. Съвсем скоро ще изляза с ясна програма по отношение на хидромелиорациите, развитието и не само тях, а и на напояването като цяло“, каза министърът.

Изявлението му идва на фона на все по-тревожни оценки за състоянието на напоителната инфраструктура в България. Само преди дни бившият министър на околната среда и водите Асен Личев предупреди пред БГНЕС, че страната се намира в състояние на „хидромелиоративна катастрофа“.

От 10 милиона декара до под 5%

Според Личев най-тревожният показател е сривът на напояваните площи през последните десетилетия.

„Приватизацията, разрухата и безхаберието сринаха напояваните площи в България от 10 милиона декара в миналото до под 5% днес. Оставяме българското земеделие изцяло на милостта на климатичните промени“, алармира той.

Данните показват, че през последния напоителен сезон вода е достигнала до едва 348 000 декара земеделски земи – нищожна част от потенциала, с който страната е разполагала преди десетилетия.

Вода има, но не стига до нивите

Парадоксът, който очертава Личев, е особено показателен. България не страда от липса на водни ресурси. Напротив – язовирите са пълни, но водата не достига до фермерите.

„Вода има в изобилие, но тя е заключена в язовирните чаши, защото държавата е счупила сламката. Няма как тази вода да се пусне до фермерите, тъй като магистралните канали и преносната мрежа са компрометирани“, заяви бившият министър.

По думите му природата е осигурила необходимия ресурс, но липсата на инвестиции и поддръжка е разрушила връзката между язовирите и обработваемите площи.

„Природата си е свършила работата, но чиновническото безхаберие е разрушило пътя на водата до корена на растението“, подчерта Личев.

Северна България плаща най-високата цена

Особено тежко е положението в Северозападна и Североизточна България – райони, които традиционно са сред най-важните земеделски региони на страната.

Според Личев хидромелиоративната система северно от Стара планина е практически унищожена, а голяма част от помпените станции по Дунав са разграбени или изведени от експлоатация.

„Държавата не е възстановила нито една ключова дунавска система, обричайки най-плодородната ни земя на безводие“, каза той.

Реформи вместо ремонти „на парче“

Бившият министър отправя критики и към липсата на последователна държавна политика. По думите му години наред са били подготвяни стратегии и анализи, без те да доведат до реални промени.

„Вместо реална реформа, преструктуриране на „Напоителни системи“ и мащабни инвестиции, се правят козметични ремонти на парче“, смята Личев.

Именно тук се пресича и посланието на новия министър. Обещаната от Абровски програма ще бъде първият сериозен тест дали държавата е готова да премине от диагностика към реални действия.

Водата като въпрос на национална сигурност

Според Асен Личев темата далеч надхвърля рамките на земеделието.

„Водата не е просто стока или разменна монета в геополитически пазарлъци – тя е елемент от националната сигурност“, заяви той.

На фона на зачестяващите засушавания, климатичните промени и растящите нужди на земеделието, възстановяването на напоителната инфраструктура все повече се очертава като стратегически въпрос за държавата.

Затова обещаната от министър Пламен Абровски програма ще бъде наблюдавана внимателно както от земеделските производители, така и от експертите. Защото след години на отлагани решения и пропуснати възможности въпросът вече не е дали проблемът съществува, а колко време България може да си позволи да чака неговото решаване.