24-годишна полицайка изпадна в клинична смърт, след като взе хапче, предписано от лекари

28/09/2026, 10:13

Кадър Личен архив

До февруари тази година Наталия Бондаренко имаше пълноценен живот: работа в полицията, спорт, любим човек и собствен апартамент. Преди шест месеца тя претърпя клинична смърт, сърдечен арест и изпадна в кома.

Тя взе хапче с рецепта и страничните ефекти, изброени в листовката, имаха опустошителен ефект. Лекари в Екатеринбург сега помагат на Наташа да се върне към нормалното, разказва E1.RU.

Половин таблетка

Трагедията се случи преди шест месеца. Наталия се скара с приятеля си в този ден. Причината изглеждаше тривиална, но според майка ѝ страничният ефект може да е причинен от стрес или пък кумулативният ефект от лекарството може да е изиграл роля. Лекарството е било предписано на дъщеря ѝ в частна клиника, където тя се е обърнала с оплаквания от аритмия (неравномерен сърдечен ритъм).

По-късно, според майка ѝ, когато е проведено задължително официално разследване, не е установено умишлено нараняване. Не е имало предозиране с наркотици, твърди тя. Наташа е взела половин хапче, както е предписано, но след известно време внезапно ѝ е станало лошо. Тя е загубила съзнание пред приятеля си.

Докато линейката беше на път, приятелят ѝ направи компресии на гръдния кош, провери дишането ѝ и следи пулса ѝ. Той беше член на руската Национална гвардия и имаше обучение по първа помощ.

„Исках да легна на земята и просто да лежа там.“

Светлана, майката на Наташа, живеела в Казахстан. След като научила какво се е случило, тя дошла в Омск. Наталия била в интензивно отделение. Отказали да позволят на майка ѝ да види дъщеря си, въпреки че роднините имат законно право да бъдат с любимия си човек в отделенията за интензивно лечение.

Това разрешение е важно: то позволява на роднините да помагат с грижите, например за предотвратяване на декубитални рани – сериозно усложнение при легнали, парализирани пациенти. Тази некроза на меките тъкани се получава поради нарушено хранене и продължителен натиск върху определена област на тялото. Декубиталните рани не се появяват просто така; причината за тези усложнения е лошата грижа за пациента. Този закон очевидно е приет от състрадание, за да се даде възможност на роднините да се сбогуват, тъй като в тежки случаи всеки ден може да е последният им.

Единственото предупреждение: ако пациентът е в безсъзнание и не може да даде устно съгласие за приемане на близък, е необходимо съгласието на началника на отделението или на дежурния лекар. На Светлана това е било отказано.

„Не ми дадоха документите за изписване, нито медицинските ми досиета, позовавайки се на медицинска тайна, което означаваше, че не могат да направят нищо без съгласие“, спомня си майката на Наташа този труден момент. „Тя не можеше да даде съгласие, защото така и не дойде в съзнание. Не ме пуснаха в интензивното отделение. Писах и настоявах, но там имаше армия от адвокати и те просто продължаваха да ме отписват.“

Светлана е с дъщеря си 24/7.

Едва след като Светлана помолила енорийския свещеник на болницата за помощ и той се свързал с главния лекар на болницата, на Наташа било позволено да види дъщеря си. Оказало се, че притесненията ѝ са били основателни. През това време Наташа получила рани от залежаване по петите и сакрума. След това Светлана се оплакала до регионалното Министерство на здравеопазването и здравноосигурителната компания и получила отговори: според документите не са открити нарушения и грижите уж били адекватни.

„Преживявах това за първи път – този кошмар, тази безпомощност, това чувство, че греша навсякъде, грубостта на някои от персонала, медицинските сестри. Не молим за състрадание или милост, но защо да бъдем груби? Имаше различни коментари: „Ще лежи така до края на живота си“ или „Нека стане и да ни съди“. Изпитах всичко: гняв и отчаяние. Когато вървях по улицата от интензивното отделение, исках да легна на земята и просто да лежа там. Но ти продължаваш, защото това е твоето дете. Кой друг освен теб може да му помогне? Да го изоставиш е невъзможно.“

Наталия прекара повече от два месеца в интензивното отделение на болница в Омск. Регионалното министерство на здравеопазването отказа коментар по въпроса.

Наталия сега се учи да диша самостоятелно, без трахеостомия.

След това се проведе телеконференция с московски медицински център, за да се обсъдят следващите стъпки. Съветът реши, че Наталия няма потенциал за рехабилитация и ѝ беше предоставен статут на палиативна грижа.

„Прекарахме десет дни в отделението за палиативни грижи. Хора лежат там и чакат да умрат: млади, стари, хора на средна възраст. Не можех да се примиря с това. Как можеш да ходиш на работа, да водиш нормален живот, да се усмихваш, да я посещаваш веднъж на ден и да не правиш нищо?“

Светлана получила помощ от колегите на дъщеря си в Министерството на вътрешните работи. Те започнали да търсят центрове за медицинска рехабилитация в цялата страна и се свързали с Клиничния институт по мозъка (КИМ), разположен в Березовски, близо до Екатеринбург. Организирали телеконференция, за да могат лекарите да оценят шансовете за възстановяване. В крайна сметка се съгласили. КИМ е държавна институция, но поради статуса на пациентката в областта на палиативните грижи, не могли да я приемат безплатно по системата за задължително здравно осигуряване.

Наталия пътува до Донбас с хуманитарна мисия.

Семейството на Наталия събра около милион рубли за нея. Нейни приятели и колеги също събраха останалата част.

Тя самата помагаше на другите

Самата Наташа не е била имунизирана срещу страданията на другите. Тя е активен гражданин, да не говорим за спортистка, победителка в състезания и носителка на черен колан по таекуондо. Тя идва в Русия от Казахстан след гимназия, за да учи в университет. Корените на семейството ѝ са руски; в младостта си баба ѝ и дядо ѝ са дошли в тази съветска република, за да обработват девствени земи.

Наталия се записва в Омския политехнически университет. Докато учи, тя се занимава с доброволческа дейност, разнасяйки хранителни пакети на нуждаещите се по време на пандемията, които не са могли да излизат навън. За помощта си е наградена с грамота, подписана от президента. Тя се присъединява към Всеруския спасителен корпус, получава сертификат за моряк-спасител и се занимава с доброволческа дейност в Крим, работейки с деца там. След това доставя хуманитарна помощ в Донбас.

„Наистина се притесних и казах: „Ще стъпиш на мина.“ Тя ме успокои: „Нося бойни ботуши.“ (Новите модели военни ботуши наистина са способни да предпазят краката от експлозия на противопехотна мина. — Ред. )

Според майка ѝ, службата в полицията е била работата на мечтите ѝ. След като завършва университет и получава руско гражданство, Наталия преминава всички интервюта и тестове на полиграф и става служител на Министерството на вътрешните работи.

„Наистина обичах работата си“, казва ни Светлана.

След 28 дни рехабилитация в Клиничния институт за мозъка, Наташа се научи да седи и вече може да се разхожда навън в инвалидна количка. Изражението на лицето ѝ се е завърнало, тя е започнала да се усмихва и да отговаря на молби. През юни навърши 25 години. Сега се учи да диша самостоятелно, без трахеостомия.

Уменията на Наташа за дъвчене и преглъщане също са възстановени, въпреки че тя все още получава храна чрез трахеостомия - специални формули, осигурени от службата за палиативни грижи, заедно с необходимото оборудване: пречиствател на въздух, количка, комплекти за трахеостомични грижи и пелени.

Наташа имаше активна гражданска позиция

След курса на рехабилитация майката и дъщерята останали в Урал. Наташа имала собствен апартамент в Омск, но решили, че е по-добре за нея да е близо до специалисти. Тя била поставена в списъка на чакащите за втори курс на рехабилитация. Светлана напуснала работа, получила разрешение за пребиваване и обявила дома си за продажба, за да се премести за постоянно в Русия и да доведе със себе си възрастния си баща, който в момента получава подкрепа от роднини в Казахстан.

Някога, през далечната 1969 г., дядото на Наташа извършил героичен акт: спасил две давещи се момчета, след като лодката им се преобърнала. По това време Алексей Михайлович шофирал автобус по езерото, видял какво се е случило и спрял. В автобуса имало петдесет пътници, но само шофьорът се гмурнал в ледената вода. За него писали във вестника и го наградили с медал „За спасяване на давещи се“.

Светлана, спомняйки си това, написа на страницата си в социалните мрежи: „И сега моят 85-годишен баща, дядо Алексей, седи в далечния Петропавловск, сляп. Но той чака, вярва, знае, че внучка му ще плува, защото ѝ помагат, защото ще има хора, които ще протегнат ръка, както той някога протегна ръка на онези момчета в ледената вода...“

Спортни награди: Наташа има черен колан по таекуондо.

Преди всички тези събития Светлана нямаше медицинско образование и работеше като счетоводител. Но както всеки в подобни ситуации, тя бързо научи основните правила за грижа: обръщане на прикованата на легло дъщеря на всеки два часа, за да се предотвратят рани от залежаване, смяна и почистване на трахеостомни катетри и поставяне на превръзки. Раните от залежаване постепенно заздравяват. Наташа се лекува от логопед и инструктор по физиотерапия.

Светлана казва, че е срещнала много мили и състрадателни хора в Урал, които ѝ помагат. Сред тях са членове на градския съвет, служители на градската администрация и обикновени граждани, като например собствениците на просторен, светъл и уютен апартамент в нов жилищен комплекс, където се нанесли майка и дъщеря (и първоначално дори живели безплатно).

Когато Наташа вижда стари снимки, тя започва да се тревожи. Показването им е необходимо, за да се „събуди“ мозъкът ѝ.

„Разбраха за нас случайно“, споделя Светлана. „Един ден вървях по улицата с куфара си, местих се от един апартамент в друг – по това време живеех под наем, не можех да си намеря постоянно място. Срещнах жена: „Гласувайте за подобрения в града.“ Обясних, че съм от Казахстан, но мога да гласувам за дъщеря си от телефона ѝ. Разказах ѝ какво се е случило и на следващия ден ми се обадиха от кметството и ме помолиха: „Хайде да заснемем репортаж за теб.“ В този репортаж разказах нашата история: че не ни е даден шанс, че са ни отписали като палиативни болкоуспокояващи, но нямам право да се откажа и докато сърцето ми бие, ще направя всичко възможно. След този репортаж хората откликнаха.“

Светлана следва всички препоръки и инструкции на лекарите от Института за мозъка. За да „събуди“ мозъка си, тя пуска музика от плейлиста на Наташа.

Наталия беше полицейски сержант

„А също и класическа музика, някои композиции, препоръчани от КИМ, които стимулират мозъка: Пиано соната на Моцарт, „Четирите сезона“ на Вивалди, Шопен, „Лунна светлина“ на Дебюси, Бах... Припомняме си миризми: любимия ѝ парфюм и обичайните ѝ, кафе, канела, ванилия. Показвам ѝ снимки на хора, които са ѝ близки, скъпи за нея. Тя реагира, вълнува се, може да се разбере по оживените ѝ изражения на лицето.“

Приятелката на Наталия се обажда, подкрепя я и се опитва да дойде тук, но майка ѝ отказва: „Не си струва.“

„Това е моето дете. Има дума за безкористност – това е, когато правиш всичко за някого“, споделя тя чувствата си. „Това, което една майка е готова да направи за детето си, никой съпруг, никой брат – никой друг – не би могъл да направи. Децата могат да се откажат да се борят за родителите си, но майките не могат. Бях в палиативни грижи и видях много. Разбира се, има различни случаи, различни хора. Например, видях как една сестра безкористно се грижи за брат си в продължение на много години. Толкова е важно да има някой до тях. Пациентът не може да го направи сам.“

Светлана в момента набира средства за рехабилитацията на дъщеря си .

„Постоянно казвам на Наташа: заедно ще преодолеем всичко, не си сама“, майка ѝ се надява на най-доброто.