Западна медия: Радев е атлантик, управлението му е прагматично с привидна противоречивост

22/07/2026, 15:40

Кадър Ютуб

Изборната победа на Румен Радев очертава нова перспектива за отбранителната политика на България. Въпреки изразените опасения относно предполагаеми проруски симпатии на политика, страната изглежда все по-способна да играе конструктивна роля в Черноморския регион, написа базираното в Полша издание New Eastern Europe, цитира Новини.бг и 24 часа .

Докато голяма част от световното внимание беше насочено към събитията след изборите в Унгария, в България се случи тиха революция. Румен Радев, бивш президент на страната и генерал от военновъздушните сили, беше избран за министър-председател с обикновено мнозинство. Това сложи край на петгодишна политическа криза, по време на която страната премина през осем избора и седем правителства – било то крехки коалиции или служебни кабинети, назначени от президента. Предизборната кампания на Радев беше целенасочено неясна, отвъд неговия социален консерватизъм и леви икономически възгледи.

Междувременно партията му „Прогресивна България“ се фокусира върху консенсусни теми като корупцията, нуждата от държавни реформи и критика към клиентелистките мрежи, изградени през последните десетилетия. За разлика от повечето си предшественици обаче, Радев възприе ясна суверенистка линия. В Брюксел гледаха на „Летеца“, както понякога наричат Радев, с подозрение. Във Вашингтон обаче би трябвало да го възприемат като естествен партньор.

През 2010-те години България се радваше на период на относителна стабилност благодарение на доминиращата политическа роля на дясноцентристката партия ГЕРБ, водена от бившия премиер Бойко Борисов. Макар винаги да разчиташе на коалиционни партньори, ГЕРБ се радваше на постоянно високи изборни резултати. Това позволи на Борисов да остане на власт през почти цялото десетилетие, с изключение на кратък период в края на 2013 и 2014 г. ГЕРБ беше широка формация, в която либерали, центристи и умерени националисти се обединяваха под шапката на достатъчно обща програма, която обаче беше твърда в своята външна и европейска политика.

С времето обаче тя се превърна в клиентелистка мрежа. Краят на управлението на Борисов през 2021 г. съвпадна с вълна от антикорупционни протести, насочени основно срещу ГЕРБ и мрежата от зависимости, която партията беше създала в сърцето на българската държава заедно с приятелски бизнес интереси и ДПС. Това бележи и началото на политическата криза.

През този период на българската политическа сцена се появиха много нови играчи, които обещаваха да реформират политиката и да не работят с ГЕРБ, ДПС или БСП. Всички те нарушиха обещанията си. Към 2025 г. недоволството и недоверието вече не бяха ограничени до отделни партии или фигури, а се бяха превърнали в общо усещане към цялата политическа система.

Нова вълна от антикорупционни протести в края на 2025 г. доведе до падането на правителството, оглавявано от ГЕРБ. Малко след това президентът Радев обяви оставката си, година преди изтичането на мандата му, както и кандидатурата си за премиерския пост начело на нова партия, която нарече „Прогресивна България“.

Въпреки името си, тази нова формация беше много по-близка до словашката „Смер“ на премиера Роберт Фицо, отколкото до повечето партии в днешна Европа, използващи етикета „прогресивна“. Резултатите от хода на Радев надминаха дори собствените му очаквания.

Нито един български министър-председател не е разполагал с такава парламентарна власт след Симеон Сакскобургготски – бившият цар, превърнал се в премиер, чието правителство осъществи влизането на София в НАТО и голяма част от процеса по присъединяване към ЕС.

Ходът на Летеца

Както във Вашингтон, така и в Брюксел, победата на Радев беше посрещната по-скоро с предпазливост, отколкото с оптимизъм. По време на деветгодишния си президентски мандат новият премиер беше предизвикал недоумение от двете страни на Атлантика заради предполагаемата си близост до руските позиции. Много европейски лидери видяха в Летеца „нов Виктор Орбан“ или поне нов Роберт Фицо – смутител на спокойствието, готов да използва правото на вето на България по безцеремонния начин на централно- и източноевропейските суверенисти.

В самата България, подобно на Унгария след победата на Петер Мадяр, цареше силно усещане за несигурност както сред поддръжниците, така и сред опонентите му. Политическата криза беше приключила; страната вече щеше да се радва на стабилност поне четири години. Но как щеше да изглежда тази стабилност, никой не можеше да каже със сигурност. Това беше не толкова избор, колкото политически „скок на вярата“ .

Досега тези „страхове“ не са се оправдали. Реториката на Радев по отношение на Русия, макар и значително по-различна от тази на ГЕРБ и особено на „Продължаваме Промяната – Демократична България“ (ПП-ДБ), се обяснява по-скоро с българската историческа памет и историята от края на XIX век, отколкото с реални съвременни политически сметки. Самият министър-председател, малко след изборната си победа, публикува дълго съобщение в социалните мрежи, в което разясни позициите си за Русия, основавайки се на исторически, а не на съвременни аргументи, като същевременно подчерта членството на България в НАТО и ЕС.

Победата на Румен Радев постави България в нова позиция на международната сцена, често погрешно тълкувана от западните партньори. Вместо геополитически обрат, управлението му се очертава като ключово заради преориентирането на страната към сигурността и свързаността в Черноморския регион.

Атлантизъм със суверенистичен привкус

Въпреки опасенията, че София може да блокира последния пакет от санкции на ЕС срещу Русия, това не се случи. Макар държавните доставки на оръжия за Украйна да бяха спрени, търговските сделки, позволяващи на Киев да закупува въоръжение, продължиха. Дори неотдавнашният отказ на България да се присъедини към „Коалицията на желаещите“ за Украйна не е израз на геополитически предпочитания, а продължение на последователната позиция на Радев за търсене на дипломатически решения на международните конфликти.

В същото време София се стреми да спечели благоразположението на Вашингтон. Президентът Радев и министърът на отбраната Димитър Стоянов обявиха намерението България да инвестира до 5% от своя БВП в отбрана – цел, поставена още от администрацията на Доналд Тръмп. Оттогава насам страната следва основно линията на НАТО, но със суверенистичен акцент.

Политиката на Радев разглежда Брюксел като необходим, макар и изискващ предпазливост партньор, а Вашингтон – като силен, но понякога далечен съюзник. Силният ангажимент към НАТО и обявените разходи за отбрана в началото на мандата му подчертават както значението, което бившият летец отдава на сигурността, така и готовността му да си сътрудничи с Вашингтон.

Нова роля в Черноморския регион

Модернизацията на армията е централна тема както в програмата на служебните кабинети, така и в изявленията на самия Радев. Българските въоръжени сили вече са добре интегрирани в структурите на НАТО и ЕС. На фона на политическата нестабилност в съседна Румъния, България има потенциала да засили ролята си на ключов фактор както на Източните Балкани, така и по западното крайбрежие на Черно море.

Един по-силен ангажимент на София в отбраната неминуемо ще се отрази и на инфраструктурата и гражданските дейности в Черноморския регион. По-активното участие на България би означавало и присъединяване към търговски маршрути като „Средния коридор" (от Китай през Централна Азия, Грузия и до България). Фактът, че страната все още не е част от подобна инициатива, е по-скоро резултат от политическата криза, отколкото на съзнателен избор.

Прагматизъм вместо идеология

За много от западните партньори суверенистичният подход на новото управление изпращаше смесени сигнали. От една страна, той предполага общи интереси по отношение на инвестициите в отбрана и ремилитаризацията. От друга, първоначалната външнополитическа неяснота породи скептицизъм. В Брюксел нежеланието на България да подкрепи включването на определени лица в санкционния списък срещу Русия засили подозренията за „истинските намерения“ на премиера.

Въпреки това би било грешка България да бъде възприемана като враждебна държава или ненадежден партньор в НАТО само въз основа на тези решения. Управлението на Радев е прагматично до степен на привидна противоречивост – баланс между ярка реторика и трудно определима идеологическа основа. Но ако има сфера, в която този светоглед се проявява най-ясно, това е отбранителната политика.

С нов тласък към военна модернизация, известна политическа стабилност и своите геостратегически предимства, София трябва да се стреми да се превърне във водеща сила в Черно море – както в центровете за вземане на решения в Брюксел, така и в собствените си пристанища.