На тази дата в историята: Борис Сарафов е прострелян на прага на дома си

28/11/2020, 05:00

снимка:

Мико, Уикипедия

Борис Петров Сарафов е български военен и революционер, войвода и ръководител на Върховния македоно-одрински комитет и Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Използва псевдонимите Александър Иванович, Бегот, Богдан Петров, Борис Иванов, Владимир Николаев, Керим паша, Крум, Крумски, Майстор, Ойнак, Принца, Твойта хубост, Торос.

На 28 ноември 1907 г. Борис Сарафов е прострелян на прага на дома си от Тодор Паница, изпратен от групата на Яне Сандански да се сприятели с него и да приспи бдителността му. Заедно със Сарафов е убит и Иван Гарванов, бившият председател на ЦК на ВМОРО. Това злодеяние дотогава няма прецедент. След време ще се превърне в рутина, обобщава проф. д.ист.н. Светлозар Елдъров за „Българска армия”.

Борис Сарафов е роден на 12 юли 1872 г. в с. Либяхово, Неврокопско (днес с. Илинден, Гоцеделчевско), където съдбата му се усмихва още от първия миг. Той се ражда и израства в едно от най-известните, богати и уважавани български семейства в Серския санджак. Фамилната му история е история на българщината в този край на Македония.

Дядото на Борис по майчина линия, архимандрит Харитон, е водач на борбата срещу гръцкото духовенство и пръв председател на Българската църковна община в Сяр. Баща му Петър Сарафов стои начело на борбата за българска просвета като училищен инспектор. Чичо му Коста Сарафов е делегат в Първия църковно-народен събор в Цариград и един от ръководителите на Кресненско-Разложкото въстание. През 1885 г. по клеветнически свидетелства на местни гъркомани архимандрит Харитон и Петър Сарафов са заточени в Мала Азия.

Двамата корави българи успяват да избягат в България. Тук Петър Сарафов е дългогодишен преводач към Министерството на външните работи и изповеданията, по-късно учител по турски език във Военното училище.

Съпругата му Сирма, сама възпитана в духа на истинските възрожденски ценности, е другият стожер, който крепи здравия български дух в семейството. От техния брак се раждат 10 деца. Осемте, които оцеляват, поемат по различни пътища, но еднакво радват родителите си.

Офицери, лекари и учители, инженери и чиновници – със своите професии те са истински служители на Нова България.

При щедрото семейно наследство бъдещето на Борис Сарафов е предопределено – от селското училище, през Солунската българска мъжка гимназия „Св. Св. Кирил и Методий”, до Военното училище в София.

През 1893 г., още ненавършил 21-годишна възраст, Борис Сарафов облича офицерския мундир и започва военната си кариера в 15-и пехотен Ломски полк в Белоградчик. От началото на 1895 г. вече е на служба в престижния 1-и пехотен Софийски полк в столицата. Младият офицер обаче знае, че е роден за друго, още по-велико поприще. Такава възможност му предоставя Четническата акция на Македонския комитет.

През лятото на 1895 г. четири големи отряда и няколко по-малки чети нахлуват в Македония. Сред тях се откроява група младши офицери от българската армия, чиито имена оттук насетне ще се преплитат с всяко събитие от историята на освободителната борба. Някои от четите са отблъснати на границата, други се лутат безцелно из планините. Революционният дебют на Сарафов обаче е триумфален.

На 12 юли 1895 г. с внезапно и изненадващо нападение четата на Борис Сарафов, наброяваща само 65 души, разбива превъзхождащия по численост турски аскер и превзема Мелник. Телеграфните агенции мълниеносно разнасят новината из Европа, вестниците се надпреварват да съобщават подробности за дръзката акция. Сарафов връща четата в България само с двама ранени. На 23 години той вече е национален герой, а името му се прочува в Европа и дълго няма да слезе от страниците на вестниците и тайните дипломатически рапорти.

В Четническата акция се преплитат много политически интереси. Някои печелят, други губят. Правителството на д-р Константин Стоилов подобрява дипломатическите си отношения с Русия, княз Фердинанд печели международно признание. Офицерите и четниците, които успяват да се върнат живи, не печелят нищо. Мнозина от тях ще опознаят несгодите на хъшовския живот в свободна България. Но не и Сарафов.

Със семейни протекции и роднински връзки Борис Сарафов се подвизава из Европа. През септември 1895 г. заминава за Петербург, където единият му брат следва инженерство, и постъпва като слушател в генералщабната академия.

Непожелал да приеме руско поданство и да замени българската униформа с руска, през Берлин той отива във Виена, където пък другият му брат следва медицина. Една среща с Гоце Делчев през пролетта на 1896 г. в София му дава възможност да се превъплъти в нова роля. С чуждо име и чужд паспорт, представяйки се ту за руски поклонник, ту за пътуващ театрален актьор, Сарафов се озовава в Атон.

Светогорските манастири са прекрасен декор за грандиозните планове, които крои. Обир на ризницата на Зографския манастир, отвличане за откуп на сръбския крал, който тогава гостува в Хилендарския манастир, фиктивно отвличане дори на самия себе си като мним руски поданик – това са само част от идеите на Сарафов. Зад тези фантастични проекти, които така и не се осъществяват, стои по-прозаично, но стриктно изпълнено задължение към Военното министерство в София – да събере подробни разузнавателни сведения за турската армия.

След време всички офицери от Четническата акция пак се завръщат на служба в армията. Борис Сарафов е назначен в 5-и пех. Дунавски полк в Русе.

Тук става съучастник в едно дело, което преобразява освободителната борба. На 14 юни 1897 г. неколцина младши офицери от Великотърновския гарнизон полагат основите на Българските освободителни братства – свръхсекретната организация, която ще стои зад всяко по-значително събитие в освободителната борба.

Скоро нейната мрежа прониква във всички гарнизони в страната и обединява половината от офицерите от българската армия. Сарафов бързо се нарежда сред най-активните дейци на братствата.

Отстранен от кормилото на ВМОК, Сарафов намира нова, още по-просторна и осветена сцена за своите изяви. В следващите две години той кръстосва европейските столици в търсене на пари за освободителната борба и съчувствие за българската кауза. Виена, Париж, Берлин, Женева, Будапеща, Белград – това са само част от спирките на Сарафов, който в дипломатическия фрак се чувства толкова уверен, колкото в офицерския мундир или войводския ямурлук. Или поне той така си мисли.

През 1903 г. звездата на Сарафов засиява в зенита.

В края на януари, начело на голяма и отлично екипирана и въоръжена до зъби чета, с 10 коня, натоварени с 300 кг динамит и стотици бомби, той потегля на най-славния си поход. В продължение на шест месеца преброжда отвъдвардарска Македония и лично надзирава последните приготовления за въстанието. Смилевският конгрес през април го избира заедно с Дамян Груев и Анастас Лозанчев за член на Главния щаб на Битолски окръг.

На 20 юли 1903 г. в Смилево пуква първата пушка на Илинденско-Преображенското въстание. Сарафов е навсякъде, където се водят решителни битки – в Охридско, Битолско, Демирхисарско. В продължение на два месеца щабното знаме го следва неотлъчно. На 17 септември заедно с около 1000 въстаника той е обграден от цяла дивизия в планината Бигла.

Тук се разиграва един от най-ожесточените боеве на въстаническата епопея. Благодарение на самообладанието и дързостта на своя командир, въстаниците респектират противника, нанасят му големи поражения и успяват да разкъсат обръча. Два дни по-късно Главният щаб прекратява въстанието.

Сарафов отново обикаля Македония, за да окуражава хората и да запази оръжието за нови борби. Чак към средата на септември, след безброй премеждия, той се връща в България.