Ан Апълбаум за "120 минути": Русия иска да демонстрира, че всички правила, международни закони и норми не означават нищо

18/10/2026, 17:56

Кадър bTV

Какво всъщност стои зад атаките срещу търговски кораби в Черно море? Следва една много ценна гледна точка - на Ан Апълбаум. Тя е един от най - авторитетните съвременни журналисти, носител на наградата Пулицър. Ан Апалбаум познава Русия много добре. Тя даде ексклузивно интервю за "120 минути", което направи Николай Кръстев.

Госпожо Апълбаум благодаря ви, че сте гост на БТВ, да започнем от тук нашия разговор как възприемате ударите на Русия в Черно море срещу търговските кораби на България, Украйна и Турция?

Това е част от мащабната кампания на Русия, целяща както да сплаши партньорите на Украйна, така и да попречи на европейците и други държави да продължат да помагат на Украйна да се съпротивлява на руската инвазия. Но това е и показател за по-широките намерения на Русия. Русия иска да демонстрира, че всички правила, международни закони и норми, според които сме живели през последните десетилетия, не означават нищо. Те не се интересуват от морското право. Не ги е грижа за защитата на цивилното население по време на война. Не зачитат Женевските конвенции. Нищо от това няма значение за тях... Те искат да покажат на различни аудитории – в България и другаде в Европа – че са готови да разрушат мира, за да постигнат целите си. Изключително важно е европейците, включително българите, да разберат, че точно това се случва, и да се противопоставят на това.

В книгата си „Автокрацията“ описвате връзките между автократите не толкова като съюз на идеологически съмишленици, а по-скоро като мрежа от клептократи, които си помагат взаимно да се задържат на власт. Как тази глобална корпоративна структура от автократи променя правилата на играта за Запада в сравнение с епохата на бившия Съветски съюз?

Характерното за съвременните автокрации е, че те не споделят единна идеология. Няма съвместно планиране. Това са държави с различни модели – руски национализъм, китайски комунизъм, иранска теокрация; това са съвсем различни неща. Онова, което ги обединява, са мрежи за пране на пари и финансова корупция. Те имат общи методи за укриване – за кражба и укриване на пари. Споделят помежду си техники за репресии и наблюдение. Китайците, разбира се, са големите изобретатели в това отношение и разпространяват тези практики сред останалите. Те се учат един от друг. Например, руският стил на водене на съвременна пропаганда е възприет и копиран от мнозина други. Понякога си сътрудничат и във военната сфера. Виждаме например как Северна Корея изпраща войски в Русия. Виждаме как иранците предоставят свои дронове на руснаците, а руснаците, от своя страна, изпращат обратно в Иран дронове – при това усъвършенствани, както и други видове високотехнологично военно оборудване. Общото помежду им е споделеният интерес да смажат и унищожат всичко, което бихме определили като демократична реторика или демократичен идеализъм. За тях най-голямата заплаха е езикът на отчетността, прозрачността, правата и върховенството на закона. Това са хора, които искат да контролират всичко. Те контролират съдилищата, искат да контролират информацията и да потискат всяко инакомислие. За тях всяко нещо, което вдъхновява собствения им народ да пожелае нещо различно или по-добро, представлява заплаха. Затова те се стремят да потиснат тази заплаха – независимо дали тя се проявява вътре в собствените им държави, което се случва често или някъде другаде по света.

В книгата си споменавате, че западни финансови консултанти, юристи и PR агенции – в Лондон и Ню Йорк – активно помагат на диктатори да „перат“ парите си, а също и да „изпират“ репутацията си. До каква степен Западът е съучастник във възхода на съвременните автократи?

Западът е съучастник в смисъл, че европейците и американците – мисля, че в началото на тази епоха, през 90-те години – тръгнаха с идеята, че като включат постсъветския свят а по-късно, разбира се, и Китай в създадените от самите тях институции, ще помогнат за отварянето на тези общества. Не съм сигурен дали са се надявали те да станат демокрации, но със сигурност са искали да разпространят либералните идеи – идеите за свободна търговия, върховенство на закона и т.н. В действителност обаче се случи обратното: много от автократичните практики и навици бяха „внесени“ в Европа и Америка. Става дума за тактики за укриване на средства или за начини – често дори законови – за прикриване на корупция. Както отбелязахте, адвокатски кантори, PR агенции и инвестиционни банки в Лондон, Париж и Ню Йорк откриха, че могат да печелят от този автократичен свят – и мисля, че това оказа влияние и върху самите тях. Имам предвид, че в крайна сметка най-виновните хора в автократичния свят... са онези, които упражняват репресии – хората, които убиват дисиденти, които използват отрови; иранците, които екзекутират чрез обесване студенти и млади мъже, противопоставящи им се. Те са най-големите извършители. Но да, съществува част от западната финансова култура, създадена именно така, че да им помага да се измъкнат безнаказано.

Като експерт по Източна Европа и Русия, вие познавате добре Кремъл. Преди години анализирахте как Путин изгражда нов тип авторитарична държава. Смятате ли, че руската агресия в Украйна е крайната цел на този преход, или тя е предназначена по-скоро за вътрешна употреба?

Руската държава се промени значително, откакто започнах да я изучавам – преди 20, а всъщност дори преди 30 години. Това, което се случва през последните пет години, е нещо ново. Руснаците създадоха икономика, която е изцяло подчинена на войната. Икономиката им е напълно насочена към производството на оръжия. Образователната им система е фокусирана върху подготовката на бойци и инженери за армиите от дронове. Това е фокусът на цялото им общество. А това означава, че войната в Украйна – докато Путин е на власт и докато този начин на мислене управлява Русия – няма да бъде последната война. Както и да приключи тя, няма да е последната, защото обществото вече зависи от тази военна машина, за да продължи да функционира. А Путин, изглежда, я използва, за да се задържи на власт. И така, в миналото – през 90-те години, а също и по-късно, през 2000-те – след като той стана лидер, съществуваше един вид сделка с руския народ: „Ще повиша жизнения ви стандарт. В замяна на това няма да възразявате, ако крада или ако не допускам особено голямо инакомислие.“ Днес това вече не е така. Жизненият стандарт в Русия се понижава. Русия става много по-бедна. Руският народ, знаете ли, загива с хиляди; в Украйна има стотици хиляди загинали. Сега аргументът е друг. Путин казва: „Оставам на власт, защото... ако не ми позволите да остана на власт, ще ви убия.“ Така че държавата се превърна в много по-репресивна – все още не напълно тоталитарна, но стремително движеща се в тази посока.

Наблюдаваме този съюз, хм, на автократи между Русия и Турция – между, Путин и Ердоган. И виждаме, че сръбският лидер Александър Вучич също е част от тази група. Каква е Вашата оценка, по отношение на Балканите и Черноморския регион?

Е, Балканите определено са зона на интерес за Русия. Имам предвид, че виждаме на много места – и съм сигурна, че Вашата аудитория знае това много добре, руски опити за оказване на влияние върху политически кампании, върху медиите, за налагане на определени видове – обикновено антиевропейски или антинатовски – наративи, както и за подкрепа на политически кандидати, които споделят тези идеи. Това не е стратегия за превръщането на региона в част от Русия. Не смятам, че Русия има същите имперски амбиции спрямо този регион, каквито има спрямо Украйна. Но тя има идеята, че би могла да превърне Балканите в своеобразна руска зона на влияние, и че може да контролира балканската политика чрез подобни кампании за влияние. Надявам се, че няма да успее. Мисля, че на Балканите съществуват и много противодействащи сили.

Често говорите за това как руските информационни операции „заразяват“ западното общество. Как Кремъл успя, хм, да убеди част от, хм, западното общество, че, хм, автокрацията предлага, хм, по-голяма стабилност, отколкото демократичните, хм, демократичните, хм, общества?

Обикновено руснаците не измислят нищо ново. Те не създават непременно нови политически партии или движения, вместо това работят със съществуващи фигури. Марин льо Пен например, във Франция. Тя присъства във френската политика от десетилетия. Баща ѝ също е бил част от френската политика преди нея. Те съвсем ясно са наследници на режима от Виши. Знаете, могат да се проследят връзки, които се коренят дълбоко във френската история. В тях няма нищо ново. Всъщност, случилото се е, че Путин ги разпозна като източник на антиамерикански – а първоначално и антиевропейски – настроения. Бяха отпуснати големи банкови кредити на политическата партия на Льо Пен. Руски онлайн източници се опитват да засилят влиянието на Льо Пен. Обикновено те действат така: както вече споменах, идентифицират съществуващи тенденции и разделения, след което се стремят да ги задълбочат. В някои случаи отиват дори по-далеч – активно се опитват да подкрепят конкретни личности или да създават политически движения. Смятам например, че изиграха значителна роля в създаването на „Алтернатива за Германия“ (AfD) – германска крайнодясна партия. Но най-често те просто изострят вече съществуващи проблеми. Трябва да отбележа, че успяват да правят това до голяма степен заради спецификата на съвременните социални мрежи – факта, че е изключително лесно да се създават анонимни профили, както и че платформите позволяват на автоматизирани акаунти, управлявани от изкуствен интелект, да контролират значителна част от трафика. Има, разбира се, конкретни причини защо това се случва в такъв мащаб. Някои от руските тактики са напълно идентични с тези, използвани по време на Студената война – когато те също търсеха екстремистки групи в Западна Европа, които да подкрепят. Просто днес всичко се случва по-лесно и по-бързо, отколкото в миналото, а анонимността в интернет им е от огромна полза.

Америка на Тръмп се приближава към Русия на Путин. Това ли е примерът за онзи „съюз на автократите“, за който говорите – макар че САЩ все още не са достигнали нивото на Русия на Путин? На какво отдавате тази капитулация пред идеите на авторитаризма от страна на американския елит?

Не забравяйте, че САЩ не са Русия. В Америка все още има демокрация. Все още съществуват открити дебати. Има опозиционна политическа партия – нещо, което, разбира се, липсва в Русия. Съдилищата все още са независими, а и други части на политическата система продължават да функционират. Единственото необичайно нещо през последната година и половина е отсъствието на Конгреса. По принцип, в американската система, Конгресът има възможността да упражнява контрол върху президента, но настоящият състав на Конгреса – контролиран от определено крило на Републиканската партия – не желае да прави това. Всъщност, точно това е новото явление през последните година и половина. Вижте, ако се върнем към предишния ни разговор, може да се каже, че Тръмп е силно повлиян от идеите и практиките на автократичния свят. Той прави бизнес с Русия още отпреди тридесет години – още от 80-те години на миналия век. В продължение на десетилетия – включително през цялото първо десетилетие на XXI век – в компаниите му за недвижими имоти са вливани огромни руски инвестиции. Очевидно е, че той харесва автократите и им се възхищава. Това по-скоро е свързано с особеностите на неговия характер, а не с някакъв специален план... Не става въпрос за някаква „специална операция“. Той харесва Си Дзинпин и харесва Ким Чен Ун, ами, харесва и Путин. Той им се възхищава, защото при тях липсват механизми за сдържане и противотежести. Не им се налага да се тревожат за пресата, за етични норми или пък за закони и правила. И той... той се възхищава на това. Такъв е характерът му. Ами, знаете ли, защо американците го избраха – това е дълга и сложна история. Знаете, очевидно съществуваше дълбоко недоволство от начина, по който функционират нещата в Съединените щати. Както вече споменах, природата на социалните мрежи насърчава екстремизма и задълбочава разделението. Когато е налице дълбока поляризация – феномен, който днес се наблюдава в повечето демокрации – една част от страната няма доверие на другата; в резултат на това хората са готови да подкрепят всеки кандидат, само и само да попречат на опонента му да спечели. Всички тези динамики, които виждаме в много държави днес, са породени от скоростта на икономическите промени, от рязкото разделение между свръхбогатия елит и всички останали, а също и – разбира се – от естеството на съвременната информационна среда; за това вече сме говорили.

Спомням си, че споменахте как вторият мандат на автократите на власт често е по-опасен, тъй като те вече знаят как да заобикалят конституционните ограничения. В такъв сценарий кои институции в рамките на американската демокрация са най-уязвими днес?

Диктаторите, които губят властта и след това си я връщат, са, първо, по-озлобени от загубата си и жадуват за отмъщение. Освен това – както отбелязахте – те самите са по-добре запознати с това как функционира системата. В случая с Тръмп... много от онези, които идват на власт с намерението никога повече да не губят избори, първо атакуват съдебната система. В Америка това е много трудно, тъй като съдебната власт е защитена от външно влияние по различни начини. Затова той не успя да политизира всички съдилища – нещо, което например предишното полско правителство се опита да направи. Вместо това той политизира бюрокрацията и държавните агенции – ФБР, Министерството на правосъдието и други регулаторни органи. Начело на тези институции той постави хора, които – както се оказа – не зачитаха традицията за неутралитет. В някои случаи не ставаше въпрос непременно за нарушаване на закони. Той подбра силно политизирани фигури, които впоследствие използваха – например – регулатора в сферата на медиите, за да атакуват независимите телевизии. Това беше нещо, което не се беше случвало дотогава, поне не в такава степен. И така, той откри тази слабост – или по-скоро хората около него, а не той самият, доколкото разбирам – откриха тази слабост в системата. Освен това той се опита – а това е наистина прецедент в американската история – да използва властта на американското правителство и на американската държава, за да превърне тази власт в пари, които да отидат директно при него, при семейството му и при семейната му компания, както и при фирми, които са близки до него или работят с него – включително някои от най-големите американски корпорации. Да вземем например Илон Мъск, чиито компании получават огромни плащания от правителството и който от години работи в тясно сътрудничество с Пентагона; или пък става въпрос за други компании. Той поиска от ФБР да разследва хора не за реални престъпления, а заради „престъплението“, че му се противопоставят. Освен това той използва регулатора в сферата на медиите, за да отправя заплахи към телевизионни станции и т.н. На практика той подкопа именно тези регулаторни агенции и държавни органи. Второто нещо, което той направи – и което е напълно безпрецедентно в американската история, тъй като никога досега не се е случвало по подобен начин – е използването на властта в политическата система за лично облагодетелстване: за него самия, за семейството му и за хората от обкръжението му. Това представлява нарушение на традициите, което е нещо съвсем ново.