България остава въглищна крепост на ЕС, докато Балканите още произвеждат ток с лигнит

15/08/2026, 11:15

кадър: Петел

Докато въглищата се превръщат във все по-малък фактор за европейската електроенергетика, България остава сред държавите, в които лигнитът продължава да има значима роля, предаде БГНЕС.

Данните показват, че през 2024 г. въглищата са осигурили 21% от производството на електроенергия у нас, което поставя България редом до Полша, Чехия и Словения като една от страните в ЕС, където въглищната енергетика все още заема съществено място. На Балканите зависимостта е още по-силна: в Сърбия въглищата дават 63% от електроенергията, в Босна и Херцеговина 61%, а в Косово 91%.

Тези числа очертават две различни скорости на енергийния преход. В Европейския съюз въглищата вече са далеч от позицията си отпреди десетилетия. През 1990 г. те са били най-големият източник на електроенергия с дял от 35% от производството. През 2024 г. слънчевата енергия за първи път е изпреварила въглищата, а през 2025 г. твърдите въглища са осигурявали едва 4%, а лигнитните въглища 5% от общото производство на електроенергия в ЕС.

Същевременно България остава в различна позиция. Евростат отчита, че през 2025 г. страната е представлявала 10% от потреблението на лигнитни въглища в ЕС, като пред нея са само Германия с 46%, Полша с 21% и Чехия с 13%. Румъния е със 7%, а Гърция с 3%. Така България се оказва четвъртият по големина потребител на лигнитни въглища в Европейския съюз.

Това е особено показателно на фона на общата тенденция. Между 2018 и 2025 г. потреблението на лигнитни въглища в ЕС се е свило наполовина, до приблизително 184 милиона тона. При твърдите въглища спадът е 52%, а потреблението през 2025 г. е достигнало около 107 милиона тона. Производството на твърди въглища в ЕС е намаляло с 84% спрямо 1990 г., до 44 милиона тона.

България вече не добива твърди въглища. Производството им у нас е прекратено през 2014 г., което е част от дългосрочната промяна в европейската въгледобивна индустрия. В рамките на ЕС през 2025 г. твърди въглища са добивали само Полша и Чехия. Полша е произвела 44 милиона тона, или 97% от цялото производство на ЕС, докато Чехия е произвела 1,3 милиона тона.

При България ключовият въпрос е лигнитът. За разлика от твърдите въглища той е с по-ниско енергийно съдържание и основното му приложение е именно производството на електроенергия и топлина. През 2024 г. 92% от лигнитните въглища, използвани в ЕС, са били насочени към електроцентрали за производство на ток и топлина. В България делът е по-нисък, тъй като лигнитът намира приложение и за производството на други енергийни продукти, промишлени цели и понякога за отопление на домакинствата.

Именно тук се очертава спецификата на българската енергетика. През 2024 г. лигнитните въглища са осигурявали 21% от електропроизводството в България. Това е вторият по значение източник след ядрената енергия. Същият дял от 21% е отчетен и за Полша и Словения, докато в Чехия лигнитът е осигурявал 34% от електроенергията.

Когато двата вида въглища се разглеждат заедно, картината е още по-ясна. Полша е единствената държава в ЕС, в която въглищата са най-големият източник на електроенергия и осигуряват повече от половината производство, 55%. В Чехия въглищата дават 36%, а в България 21%, като и в двете държави са вторият по значение източник след ядрената енергия. В Германия въглищата също са с дял от 21%, но остават след вятърната енергия.

Балканите обаче показват колко далеч е Европа от единна картина на енергийния преход.

В Западните Балкани лигнитните въглища остават най-големият източник на електроенергия. През 2024 г. те са осигурявали 55% от електроенергията в региона, или около 43 000 GWh, докато водната енергия е била с дял от 33%. Делът на лигнита все пак намалява през последните години за сметка на възобновяемите източници.

Разликите между отделните държави са значителни. В Сърбия въглищата са дали 63% от електроенергията през 2024 г., в Босна и Херцеговина 61%, в Северна Македония 37%, а в Косово цели 91%. В Черна гора делът е 40%, като въглищата са вторият по значение източник след водната енергия.

Тези показатели поставят България в междинна позиция. Страната е сред най-зависимите от въглищата държави в ЕС, но зависимостта ѝ е значително по-ниска от тази на някои от западнобалканските ѝ съседи. Докато при България въглищата дават 21% от електроенергията, в Сърбия делът е три пъти по-висок, а в Косово над четири пъти.

В същото време България е много по-близо до европейската структура на производство, отколкото държавите от Западните Балкани. Ядрената енергетика остава основен източник на електроенергия у нас, докато в региона на Западните Балкани именно лигнитът доминира. Това е важно разграничение, защото показва, че българската електроенергийна система не е изцяло зависима от въглищата, въпреки че те продължават да имат значителна роля.

Другата голяма промяна е свързана с общия европейски спад. През 1990 г. твърдите и лигнитните въглища са осигурявали съответно 20% и 15% от електроенергията в ЕС. През 2025 г. делът им вече е 4% и 5%. В рамките на три десетилетия въглищата са отстъпили място последователно на ядрената енергия, природния газ, водната и вятърната енергия, а през 2024 г. и на слънчевата.

Тази промяна има и измерение на енергийната сигурност. Производството на твърди въглища в ЕС е намаляло много по-бързо от потреблението. През 1990 г. местният добив е можел да покрие 71% от вътрешното потребление, докато през 2025 г. делът е спаднал до 41%. През 2024 г. зависимостта на ЕС от внос на твърди въглища е била 57,2%, най-ниската стойност от 2007 г. насам.

Войната на Русия срещу Украйна допълнително промени картината. През 2021 г. Русия е осигурявала 52,4% от вноса на твърди въглища в ЕС. След решението на ЕС от април 2022 г. за забрана на вноса на руски въглища, влязло в сила през август същата година, доставките от Русия се сриват с 99,5% спрямо 2021 г. През 2024 г. те са били под 250 000 тона. На тяхно място се оформя по-разнообразна мрежа от доставчици, сред които Австралия, САЩ, Колумбия, Казахстан и Южна Африка.

За България обаче въпросът не се изчерпва с това колко въглища се добиват или изгарят. Въглищната енергетика е част от по-широката конструкция на електроенергийната система и от способността ѝ да осигурява производство, когато възобновяемите източници не са достатъчни. Именно това прави прехода по-сложен за държави като България, Полша, Чехия и редица балкански страни.

На Балканите този проблем е още по-видим. През 2025 г. западнобалканските държави са потребили 58 милиона тона лигнитни въглища, със 7% повече спрямо 1990 г. Сърбия е най-големият производител и потребител в региона, като представлява 60% от неговото потребление на лигнит. Въглищата са не просто част от енергийния микс на тези държави, а основа на електропроизводството им.

В това отношение България се намира между два свята. От една страна, тя е член на ЕС и следва общата тенденция към намаляване на въглищата. От друга, страната остава сред основните потребители на лигнит в съюза и продължава да разчита на него за над една пета от електропроизводството си. Около България картината е още по-разнородна: Румъния използва лигнит за 7% от потреблението в ЕС и има значителна ядрена и водна енергетика, докато Сърбия, Босна и Херцеговина, Северна Македония, Черна гора и Косово са значително по-силно зависими от въглищата.

Европейската статистика следователно показва не просто отстъпление на въглищата, а постепенно разделяне на енергийна Европа на държави с различна скорост на промяна. В западната и северната част на ЕС въглищата вече са периферен източник. В Централна и Източна Европа те все още имат значима роля, а на Западните Балкани остават гръбнакът на електроенергетиката.

За България това означава, че бъдещето на въглищната енергетика не може да се разглежда изолирано от регионалната картина. Страната е едновременно част от европейския процес на декарбонизация и съсед на държави, чиято електроенергетика все още е дълбоко свързана с лигнита. Докато Европа отчита рекордно нисък дял на въглищата в производството на ток, Балканите продължават да показват защо отказът от тях е не само климатичен, но и въпрос на енергийна сигурност, производство и регионална свързаност.