Великият Благой Благоев: Една роза да ми бяха подарили от ССК „Черно море“, щяха да ме трогнат!

22/09/2013, 13:57

Недко Петров

Фото Румен Сарандев

Легендата на българското вдигане на тежести Благой Благоев присъства на 100-годишния юбилей на ССК „Черно море“. Той обаче не получи необходимото уважение. Нито взе някоя от най-престижните награди на вечерта, нито в залата бе обявено, че е на церемонията. В специално интервю за petel.bg трикратният световен и четирикратен европейски шампион и олимпийски вицешампион от Москва '80 изрази своята гледна точка за случилото се. Разбира се, той се върна и 37 години назад, за да разкрие истината за отнетия му сребърен олимпийски медал в Монреал. Благоев говори и за Австралия, където от 22 години се е установил в Мелбърн.

Г-н Благоев, чувствате ли се обиден или засегнат от липсата на уважение, което заслужавате на вековния юбилей на ССК „Черно море“?
Вижте, аз награди и признание съм получил достатъчно. Отдавна съм и почетен гражданин на Варна. Така че не виждам смисъл за коментирам действията на организаторите на мероприятието. Ако нещо все пак ме огорчи, това е отсъствието на президента на Българската федерация по вдигане на тежести Неделчо Колев, с когато заедно вдигахме навремето. Той имаше покана, но не дойде. Това не мога да приема, отколкото да беше дошъл и да ми връчи плакет примерно.
Колкото и да сте деликатен, не беше ли правилно велик спортист като Вас да го поканят на сцената, за да могат над 300 гости да го аплодират?
Подобни жестове са ценни наистина. Дето се казва, дори една роза да бяха ми подарили, щях да съм трогнат.
От сдружението са Ви поискали снимка за билборд в града по случай юбилея. Видяхте ли такъв?
Не, за съжаление. Обиколих доста главни улици във Варна, но без резултат. Но поне видях билбордове с ликовете на Гошо Глушков, Руми Нейкова, Григор Димитров, Данчо Йовчев. Те са големи спортисти и достойни хора, прославили България и Варна.
Да ви върна към още една неприятна тема. През 1976-а печелите сребърен медал на Олимпиадата в Монреал, но после Ви е отнет заради допинг. Разкажете истината за по-младите поколения?
Монреал беше първата олимпиада, на която се вземаше допинг. След състезанието чакахме няколко часа шампиона Юри Шарий да даде проба, а след това да дойде нашият ред. Той изпи 10 бири, но не успя. Казаха ни да се прибираме в Олимпийското село. По пътя обаче спряха автобуса. Свалиха другите, влязоха две допингченгета и заедно с Вальо Христов дадохме проби между седалките. След две седмици бяхме на лагер в „Спортпалас“, когато дойде кандидат-членът на БКП Меранзов и ни каза: „Пробите ви са положителни.“
Вие знаехте ли какво сте приемали в организма си по време на подготовката за Игрите и преди самото състезание?
Мислите ли, че едно 19-годишно момче може да знае нещо тогава. Аз правех това, което ми каже треньорът. Каже ли, тренирай 10 часа, тренирам. Яж това, пий това – също го правя Даваха ни по една шепа витамини след тренировка и ги вземаме. Нито знам какви са, нито ти казват. Ти си спортист и изпълняваш.
Какво стана, след като стана ясно, че сте хванат с допинг?
Меранзов и д-р Балджиев заминаха на отварянето на „Б“ пробите в Монреал. Меранзов беше честен, човек, който е постигнал всичко сам. Без протекции като други. Наричахме го световния шампион на политиците. Но когато той влязъл в лабораторията, се изненадал, че пробите са отворени и го чакат да види какво има в тях. Тогава взел шишенцата, запечатал ги отново с пломбата, завързал ги и ги сложил в джоба си. „Каквото и да станеше оттук нататък, няма смисъл. По наредба вие трябваше да ме изчакате, преди да ги отворите“, рекъл Меранзов.
Кога разбрахте, че Ви отнемат медала?
Шефът на МОК Лорд Киланин назначи петчленна комисия, която да вземе решение по случая. Немецът и англичанинът гласуваха в моя полза, но руснакът, полякът и чехът – да бъда наказан. Така с 3:2 гласа ми отнеха медала, но не ми спряха правата.
Вие как го приехте?
Както и да го приема, нямах избор. Ако беше днес, щях да наема адвокат и да спечеля делото в Международен съд. Неприятното беше, че подобна комисия реши казуса. Но за мое удовлетворение, и до ден-днешен Световната федерация по вдигане на тежести признава медала ми.
Чувствахте ли се употребен, или руснаците Ви скроиха номер?
Дали е било грешка, или провокация, може само да се гадае. Факт е обаче, че ние имахме талантливо поколение и започвахме да бием по медали и в отборното на големи първенства руснаците, което никак не им харесваше.
Бихте ли отправил послание към младите спортисти за допинга?
Да. 37 години живея с лошия спомен, но той е факт. Искам да кажа на младите да не посягат към забранените субстанции и да внимават какви хапчета и витамини приемат. Те единствени да са господари на организма си.
От 22 години живеете в Мелбърн. С какво се занимавахте през това време и сега?
В първите 4 години бях треньор на националния отбор, после фитнес инструктор в Института за спорта, а 7 години – треньор по физическа подготовка в клуб по австралийски футбол. Водех и параолимпийците им по вдигане на тежести на доброволни начала. С тях взехме медали на Олимпиадата в Атина. От няколко години обаче се занимавам със строителство, все пак съм завършил първия випуск на Техникума по строителство във Варна и имам занаят. Сигурно щях да стана и архитект, тъй като ме приеха във ВИАС, но избрах НСА.
С параолимпийците как се оправяхте?
Трудно, но шегите ни крепяха. При първия ни полет например бяха 23 в самолета и през минути ме викаха да им помагам да ходят до тоалетната. Стюардесите дори се притесниха за мен и ме поканиха на кафе. След като кацнахме, моите състезатели уточниха с усмивка: „Тренер, умишлено те карахме да ставаш често. Браво, издържа първото изпитание.!“ Друг състезател пък бе с ампутиран ляв крак, след като му счупили капачката на коляното на мач по ръгби и лекарите го объркали при операцията. Той бе висок 195 см, тежеше 120 кг. Каква физика само. Често обичаше да казва: „Тренер, велик си. За теб съм готов да дам левия си крак.“ А той този крак го нямаше.
Децата Ви при Вас и съпругата ли са?
Щерката Кристияна се омъжи за австралиец и си купиха къща на 500 метра от нашата в Мелбърн. Синът Митко, който тренираше тенисистката Сесил Каратанчева, се установи в София с приятелката си. Негов близък от Австралия ги направи шефове на фирмата му, която се занимава с бизнес в България.
Да се върнем към щангите. Кой е най-приятният Ви спомен на подиума?
Европейската титла през 1979-а, защото я постигнах в зала „Конгресна“ на Двореца на културата и спорта. Беше незабравима гледка, толкова много хора ме аплодираха. Настръхвам, като се сетя.
Защо се отказахте от спорта едва на 28 години?
Заради партията. Готвех се за Световната купа, когато Меранзов дойде при мен и ми каза, че спирам със спорта. Попитах го защо, тъй като бях в страхотна форма и му гарантирах, че ще бия съперниците дори с една ръка. Той обаче бе лаконичен: „След седмица ще разбереш какво съм имал предвид.“ След като научих, че са ме направили станал герой на социалистическия труд, всичко излезе наяве. Държавата не можеше да допусне герой да бъде победен, колкото и силен да бях. Направиха ме треньор на юношеския национален отбор до 18 години.
Поддържате ли връзка с вашия голям съперник Юрик Варданян?
Чуваме се по телефона. Беше в Лос Анджелис, но сега е дясна ръка на президента на Армения Саркисян. Последният има племенник, който е негов съименник и бивш голям щангист на СССР. С него сме комшии в Мелбърн. Саркисян бе поканен от президента на Армения за негов адютант, но след като отказа, взеха Юрик.
Бихте ли работили отново за вдигането на тежести?
С удоволствие, тъй като това е моята страст. Дали ще е в България, Австралия или на друго място, няма значение. Хубавото е обаче, че още на 19 години имах професия, която сега ме храни.
Носят се легенди, че на остров Науру са кръстили деца на ваше име. Вярно ли е?
Това е държава на 90 мили от екватора, до Маршаловите острови. Най-богатата по глава на населението. Там са 10 000 души, но постоянно живет 3000-4000. Младите ходят да учат в Австралия, Нова Зеландия, САЩ и други държави. През 1989-а по договор помагах на Австралия за Игрите на Британската общност през 1990-а. Тогава имах състезател от Науру, който взе златен медал на Игрите. Кой знае, може да е кръстил някои от своите деца на мен. Щом го писаха, значи е истина. Иначе знам, че деца носят имената на други наши щангисти - Явко Русев и Стефан Топуров.