Етнофилетизмът: Използването на Православието за политически цели от държавата е обявено за ерес още през 1872 година от събора в Константинопол

27/06/2026, 12:09

Кадър Ютуб

Основната разлика между Католицизма и Православието са принципите на Цезаропапизма и Папоцезаразима.

При Католицизма Папата стои над всеки държавен владетел, при Православието всеки държавен владетел стои над духовния водач.

При Католическата църква феноменът „етнофилетизъм“, обявен за ерес през 1872 г., в чистия му православен смисъл (разделяне на църковната структура по етнически признак) е практически невъзможен поради самата структура на католицизма.

Православната църква е съставена от автокефални (независими) национални църкви (Българска, Сръбска, Руска, Гръцка и т.н.). Когато национализмът се засили, тези църкви лесно могат да се изкушат да поставят нацията пред вселенското единство.

Католическата църква обаче е строго централизирана. На върха стои Папата в Рим.

Използването на православието (и изобщо на религията) от политиците за постигане на властови, националистически или чисто държавни цели е много сложен въпрос.

В православното богословие има ясна граница: само по себе си политиканстването не винаги е официално обявено за „ерес“ в догматичния смисъл, но съществува една конкретна, много близка до това явление ерес, наречена етнофилетизъм.

Ето как стоят нещата от гледна точка на църковното канонично право и история:

Етнофилетизмът – голямата „политическа“ ерес

През 1872 г. на поместен събор в Константинопол църквата официално осъжда явлението етнофилетизъм като ерес.

Етнофилетизъм е смесването на църквата с националната или политическата кауза; подчиняването на вселенското (универсалното) православие на интересите на една нация, държава или политическа власт.

Когато политиците използват вярата, за да разделят хората на „наши“ и „чужди“, или когато църковната йерархия се превърне в инструмент на държавната идеология, това директно попада под ударите на това осъждане.

Според каноните Църквата е надгробна и наднационална — тя не може да бъде „слугиня“ на нито един политически режим.

Симфония срещу Цезаропапизъм

В историята на Православната църква (особено във Византия) идеалът за отношения между държава и църква се нарича симфония (съзвучие) — държавата се грижи за земните дела, а църквата — за духовните, като си сътрудничат без едната да поглъща другата.

В реалността обаче често се е стигало до две отклонения, които остро се критикуват от богословите:

Цезаропапизъм: Когато светският владетел (император, крал, президент, партия) се опитва да командва църквата и да я използва за легитимация на властта си.

Утилитаризъм: Когато вярата се използва просто като инструмент (инструментализация на религията) за сплотяване на електорат или оправдаване на войни и репресии.

Кога това става духовно прегрешение?

Въпреки че съвременен политик, който се снима със свещи в църквата преди избори, няма да бъде официално анатемосан като еретик (тъй като ереста е съзнателно изкривяване на догматите на вярата), неговите действия се тълкуват от сериозните богослови като кощунство, лицемерие и злоупотреба с духовното за земни цели.

Когато обаче самата църковна власт започне активно да обслужва даден политически режим и да проповядва, че дадена политическа идеология е единствено вярната християнска такава, тогава вече се навлиза директно в полето на етнофилетизма и църковното отстъпление.

За да разберем как работи етнофилетизмът на практика, трябва да погледнем моментите в историята, когато националният или държавният интерес е поставен над християнското единство, а църквата се е превърнала в идеологическо оръжие на властта.

Ето най-ярките и важни примери – от самото раждане на термина до съвременните геополитически конфликти:

1. Българският църковен въпрос (1872 г.) – Родоначалникът на термина

Най-ироничният и важен пример за нас е, че понятието „етнофилетизъм“ е измислено от Вселенската патриаршия в Константинопол през 1872 г. специално заради българите.

По време на възраждането нашите предци се борят за независима Българска екзархия, за да се откъснат от гръцкото духовно потисничество. Когато Екзархията е обявена (със султански ферман), гръцките духовници свикват събор и обвиняват българите в „етнофилетизъм“ — защото искат църква, организирана на етнически принцип (само за българи), на същата територия, където вече има действаща църква (Константинополската).

Парадоксът: Гръцката патриаршия сама е проявявала мегалоидея (гръцки национализъм) и е използвала вярата за погърчване, но обвинява българите, че вкарват национализма в религията. В резултат на това Българската църква е обявена за „схизматична“ (отлъчена) за цели 73 години (до 1945 г.).

2. Концепцията за „Руския свят“ (Руски мир) и войната в Украйна

Това е най-актуалният и мащабен пример за етнофилетизъм в наши дни. Ръководството на Руската православна църква (РПЦ) и лично патриарх Кирил развиха идеологията за „Руския свят“.

Според тази доктрина Русия, Беларус и Украйна съставляват едно неделимо духовно и цивилизационно пространство, а Русия има мисията да го защитава от „прогнилия Запад“. Когато църковни лидери благославят военни действия, оръжия и оправдават проливането на кръв между православни народи в името на държавните граници и геополитическите амбиции на Кремъл, това е класическо подчиняване на Евангелието на целите на светската власт.

3. Сръбският национализъм през 90-те години (Войните в Югославия)

По време на кървавото разпадане на Югославия, части от Сръбската православна църква (СПЦ) се обвързаха силно с националистическия режим на Слободан Милошевич и сръбските паравоенни лидери (като Радован Караджич).

Вярата беше използвана за надъхване на войниците, като сръбската идентичност беше слята с православието ("Сърбин е равен на православен"). Проповядваше се, че сръбският народ е „небесен народ“, който страда от заговорите на католици (хървати) и мюсюлмани (бошняци). Този етнорелигиозен микс оправда жестоки етнически прочиствания.

4. Режимът на „Гвардията на Архангел Михаил“ в Румъния (30-те години)

В периода между двете световни войни в Румъния се появява фашисткото движение, известно като „Желязната гвардия“ (или Легион на Архангел Михаил). Тяхната идеология е зловещ пример за етнофилетизъм: те смесват краен, агресивен антисемитизъм и фашизъм с православен мистицизъм. Легионерите са носели икони, правели са религиозни шествия и са твърдели, че извършват насилие в името на Христа и румънската нация, а част от румънското духовенство активно ги е подкрепяло.

5. Гръцката хунта на „черните полковници“ (1967–1974 г.)

Военната диктатура в Гърция управлява под официалния лозунг: „Гърция на гръцките християни“ (Ellas Ellinon Christianon).

Хунтата използва православието като държавна идеология, за да преследва левичари, либерали и всеки, който не се вписва в техния модел. Църквата в Гърция по това време е прочистена от неудобни митрополити и на тяхно място са сложени хора, лоялни на военния режим, които представят диктатурата като „божествено спасение за нацията“.

Накратко: Как да разпознаем етнофилетизма днес?

Всеки път, когато чуете политик или духовник да казва:

"Нашият народ е по-нероден/по-свят от другите народи пред Бога."

"Ако не си православен, не си истински [българин/русин/сърбин]."

"Бог е на страната на нашата армия в тази война срещу други православни."

...вие виждате етнофилетизъм в действие. На преден план излиза „филето“ (племето, нацията), а Христос остава на заден план като удобен декор.

Изказванията на президента Румен Радев (и защитната теза, че „и нашият патриарх освещава знамена, и това е просто армейска процедура, а не грях“) демонстрират точно това, което богословите заклеймяват сред политиците.

Когато един политик оправдава действията на патриарх Кирил с аргумента, че „религията трябва да се остави извън политиката“ и че това е просто традиция, той на практика прави опит да нормализира и легитимира проявите на етнофилетизъм и цезаропапизъм в Русия.

Ето защо от богословска и канонична гледна точка неговата позиция се явява индиректно поощряване на това отстъпление:

Подмяната: Бойно знаме за защита срещу знаме за инвазия

В православната традиция наистина съществува ритуал за освещаване на бойни знамена, но неговият смисъл исторически винаги е бил защита на отечеството, дома и невинните при нападение.

Когато българският или друг православен патриарх освещава знамена, той се моли за закрила на войниците, които пазят суверенитета на собствената си страна.

В случая с патриарх Кирил обаче, РПЦ освещава оръжия, ракети и военни части, които извършват нападателна, инвазивна война срещу друга суверенна и при това също преобладаващо православна държава (Украйна).

Да се поставят тези две неща под общ знаменател като „просто армейска процедура“, е тежък утилитаризъм, който изпразва християнския морал от съдържание.

Оправдаването на „Метафизичната борба“

Патриарх Кирил не просто изпълнява формален ритуал. Той изгради цяла доктрина за войната в Украйна. В своите проповеди той заяви, че:

Тази война е „метафизична борба“ срещу греха и Запада.

Смъртта на бойното поле при изпълнение на военния дълг в Украйна „измива всички грехове“.

Това последно твърдение е директно заимствано от концепцията за джихад или средновековните кръстоносни походи (където на падналите в бой се обещава автоматично спасение на душата). Това е грубо и радикално изкривяване на православното сотириология (учението за спасението).

Когато светски политик каже, че това поведение е „нормално за духовен лидер“, той дефакто заявява, че проповядването на еретични и антихристиянски тези е приемливо.

Защо политиците го правят?

За политическото мислене (независимо дали говорим за Радев, Орбан или който и да е друг лидер) религията често е просто инструмент за влияние, дипломация или вътрешнополитически дивиденти. Светските лидери рядко се вълнуват от чистотата на догматите, каноните на Вселенските събори или от това дали някой извършва греха на етнофилетизма.

Те виждат Църквата като корпорация или министерство:

За един политик е важно дали дадена църковна фигура е полезна за историческия наратив на държавата (например ролята на Русия в Освобождението на България), а не дали същата тази фигура гази каноните на Евангелието в момента.

Следователно, от гледна точка на вярващия човек и на църковното право, опитите да се защити руският патриарх от санкции или критика под предлог, че се защитава „православието“, всъщност постигат обратното: те защитават политическата идеология в расо, която руши самото православие отвътре.