Страх и срам

28/11/2011, 10:30

Йордан Дончев

Полууспешна или полунеуспешна е стачката на железничарите? Дори и медиите не могат да кажат. Едни влакове спряха, други тръгнаха по разписание. От седемте хиляди, подкрепили провеждането на стачката (така обявиха синдикатите), видяхме да протестират по стотина на големите жп гари. Във Варна и толкова нямаше. За причините може да се говори дълго – заплахи от страна на ръководството, слабост на синдикатите. Или чисто и просто ситуацията е толкова тежка, че мнозина вече не вярват, че може да се промени.

Страх и срам – това са двете преплетени чувства, които предизвика стачката. Страх сред обикновените труженици, че с участието си в протеста могат да загубят и малкото, което са постигнали за 20-30 години труд. Страхът пък породи срам сред тези, които изоставиха другарите си в решаващия момент и се свиха в черупките си (дори криеха имената и лицата си от репортерите) с надеждата, че уволнението пък може да им се размине). Още по-тежък ще е срамът за синдикатите, ако съдът отсече, че стачката е незаконна и последиците бъдат понесени от редовите железничари.

Толкова за страха и срама. Те се полагат на обикновените граждани и редовите профсъюзни членове. Министри, депутати и пр. шефове нито са обикновени граждани, нито са профсъюзни членове. Затова, докато в началото стреснатите жп шефове тръбяха, че няма да уволняват и наказват стачкуващите, след като видяха колебанията, без да се срамуват, се отрекоха от думите си и обявиха, че внасят стачката на съд. А юрисконсултът на БДЖ предупреди недвусмислено от тв екрана защо стачкуващите трябва да се подписват: „За да бъдат те поименно определени с оглед предявяването на евентуален иск срещу тях .“ След това шефовете заговориха за уволнението вече на 5000 души.

Стачката и споровете за пенсионната възраст потвърдиха, че между властта и обикновените хора в България лежи пропаст. Някой ще каже – избрали сме ги по демократичен път, сега мнозинството ще решава съдбата на България. Правилно по принцип. Но демокрацията не е е само власт, дадена от народа, а власт, която служи на народа. А народът, това са хората - железничари, зърнопроизводители, лекари, учени, бизнесмени, полицаи, пенсионери... Интересите им често са противоположни. Овластените са тези, които трябва да намерят разумния компромис между различните социални и професионални групи. И като мислят за бъдещето, да не забравя, че тези, които са ги избрали, трябва да живеят сега. Държавата, която е собственик на железниците, би трябвало да се грижи не само за здравето на фирмата, но и за съдбата на хората, които работят в нея. Както и за десетките хиляди, които на прага на пенсионирането си (сред тях не малко безработни) изведнъж ще се окажат в безтегловност.

Само че не. Кабинетът нито се тревожи, нито се срамува, разчита на сигурно и послушно мнозинство и действа безкомпромисно. Но забравя, че с мнозинство разполагаха и много други, които също обещаваха, че ще оправят България, но отдавна са изпратени в опозиция. Някои дори гледат парламента отвън.