Петър Танчев към Левчев: Хей, поетче нищожно! Аз ще те унищожа

---

На снимката: Петър Танчев е лидер на БЗНС от 1975 до 1989 г.

По време на визита в Сирия поетът пише епиграма за земеделския вожд, пише в. "24 часа"

- Моята книга със спомени “Подир изгубеното време” е като роман. Който иска - да вярва на написаното, който не иска - негова си работа...

Така ми отговори преди няколко години Павел Писарев, когато изразих съмнения и несъгласия с написаното в мемоарите му.

Писарев е известен журналист, бивш кореспондент на “Работническо дело” в Париж, шеф на Кинематографията, зам.-министър на културата и приближен на Людмила Живкова, два пъти генерален директор на БНТ. Много е видял и чул и

знае много тайни

от задкулисията

на властта,

където често се играе без никакви правила.

Искам да ви разкажа една такава задкулисна история, описана в мемоарите на двама известни мъже: “Животът - плюсове и минуси” на Петър Младенов и “Ти си следващият” на Любомир Левчев. Тя е весела, забавна, но и показателна за стила на Живковото тоталитарно управление

...В началото на февруари 1972 г. внушителна българска делегация начело с Тодор Живков е на посещение в Сирия, тогава управлявана от Хафез Асад.

В нея за първи път са включени Петър Младенов - точно месец и половина след като е избран (17 декември 1971) за министър на външните работи, Иван Недев - наскоро назначен за министър на външната търговия, и Любомир Левчев - който година и нещо по-рано (23 януари 1970) е станал главен редактор на в. “Литературен фронт”.

Само Тодор Живков си знае защо този път е предпочел поета пред фаворитите от своята ловна дружинка Георги Джагаров, акад. Ангел Балевски, проф. Пантелей Зарев и др.

В делегацията са още Петър Танчев, първи зам.-председател на Министерския съвет и новоизгряващ лидер на БЗНС, секретарят на ЦК на БКП Иван Абаджиев, тогава един от любимците на Живков, и още внушителен отбор от министри, депутати, партийни, стопански, военни и културни ръководители от различен калибър.

Петър Младенов описва визитата в Сирия делово и като дипломат - обстановката е сърдечна, преговорите са конструктивни, договореностите - значими.

Левчев все едно пише репортаж за вестника си: “Веднага щом се настанихме в един чист за Ориента, но хладен за сезона хотел, официалната програма безмилостно ни погълна. Посещавахме предимно промишлени предприятия и стопански изложби. Накрая ни показаха едно твърде модерно военно летище. Огромният зелен кортеж

се виеше

като ненаситен

китайски дракон

Спирахме за малко и веднага продължавахме...”

И ето я сега случката с челния сблъсък между Петър Танчев и Любомир Левчев.

Според Младенов на втората вечер от посещението Тодор Живков хапва набързо и се отегля в покоите си. Петър Танчев веднага го последва. Останалите остават и започват да си разменят впечатления от видяното и чутото.

Някой отваря дума за приликата между българи и араби. Друг подхвърля, че ако Петър Танчев бъде увит с бял чаршаф, никой не би го отличил от арабски шейх. Трети се хваща за думата шейх и казва, че Танчев много приличал на шейх Муджибур Рахман - премиер и два пъти президент на Бангладеш, известен и като един от лидерите на борбата за национално освобождение.

На сутринта Младенов, Иван Абаджиев, Иван Недев и Любомир Левчев правят кратка разходка в двора на резиденцията и поетът им разказва, че снощи дълго не можел да заспи и “съчинил някакъв каламбур по повод на разговора за шейховете”.

Казва куплета си и всички се смеят много. Пристигат на закуската леко възбудени и развеселени, което веднага е забелязано от наблюдателния Живков. Той пита какво се е случило и Абаджиев разказва цялата история - от снощния разговор до стиховете на Левчев.

“Живков помоли да ги чуе - пише в мемоарите си Младенов. - В началото Левчев категорично отказа, но след настояването на присъстващите беше принуден да се съгласи. Всички млъкнахме и в тишината се чу гласът на поета:

Един е шейха

Муджибур Рахман,

а пък друг е шейха

Петър Тан -

всеизвестният

лапнишаран...

Всички избухват в смях, но лицето на Танчев побелява като платно. Живков забелязва настроението на заместника си и бързо сменя темата. Когато напускат помещението, в което закусват, Петър Танчев гневен до инфаркт изсъсква на Левчев: “Ей, поетче, ще ми станеш само на поетчета и скъпо ще си платиш за гаврата, която си позволи! Трябва да ти е ясно, че това, което може да си позволи Живков, за тебе е забранено!”

Според Левчев обаче закачката за “шейха Петър Танчев” се заражда още в началото на визитата, когато кортежът на гостите според строгия сирийски протокол се придвижва от място на място.

Разбира се, начело е лимузината, в която са Живков и Асад. Левчев е в кола в края на кортежа. Предимството на това е, че всичко се случва пред него. Недостатъкът е, че след спирането, докато той стигне до мястото на събитието, колите потеглят отново и

той на бегом се

връща назад да търси

своята лимузина

Пред него се вози Петър Младенов и Левчев все гледа да го настигне, за да си приказват. Към тях се присъединява и Иван Недев - и той оригинален сладкодумец като Младенов. Абаджиев е раздвоен - ту върви до Живков, ту се присъединява към компанията.

И при едно такова присъединяване ги пита вицове ли си разказват, та се хилят така. “Нашата работа е да не си забравим палтата”, подхвърля Левчев. “Ти много да не знаеш, а по- добре до следващата спирка напиши едно стихотворение”, реагира Абаджиев. И конкретизира темата му - ода за Петър Танчев. “Виж го как се носи. Ако му метнеш един чаршаф на главата, става идеален арабски шейх. Особено с този нос”, уточнява поръчката секретарят на ЦК Абаджиев.

“В колата реших, че трябва непременно да съчиня някоя епиграма, за да не ме вземат я за страхливец, я за некадърник - пише Левчев в своите мемоари. - Искат да видят Танчев с чаршаф? Моля! - Заповядайте моментална стихоснимка.”

На следващата спирка Левчев го прочита на другите и става героят на “веселия ариергард”. Иван Абаджиев иска да му го напише на листче. Тук поетът твърди, че показал на секретаря на ЦК оная популярна фигура от три пръста.

Официалната част на деня завършва с “интимна вечеря”. Домакините оставят своите гости сами, за да споделят преживяното. И на тази вечеря Иван Абаджиев изведнъж подхвърля: “Другарю Живков, я накарайте Любомир Левчев да прочете какво е написал днес специално за нашата делегация. Много оригинално нещо...”

Тук Левчев пише, че изпуснал лъжичката си и тя издрънчала в чашата за кафе, а той се вцепенил. Живков усеща, че има нещо нередно, и го кара да чете написаното. “Не! В никакъв случай - противи се поетът. - Другарю Живков, това беше глупава игра. Дружески шарж. И изобщо аз не го помня...”

Намесва се пак Иван Абаджиев: “Я, чети! Я не се превземай, моля ти се!

Щом другарят Живков

ти казва, ще четеш!”

Другите от компанията не разбират за какво става дума, само Младенов и Иван Недев “пръхтят в шепите си”. “Известно е, че пълната безпомощност води до отчаяна дързост - твърди Левчев. Той се озъбва на Абаджиев: - Добре, по твоя поръчка го написах, по твоя ще го прочета:

Прочу се много Пакистан

със шейха

Муджибур Рахман.

Обаче гордият Балкан

откърми шейха Петър Тан -

световният лапнишаран.

Настъпва “безподобна тишина”. Никой не смее да се смее. Всички поглеждат към Живков, който също мълчи.

През лицето му преминава нещо като усмивка и той изведнъж казва: “Абе, Левчев, какво става в Съюза на писателите? Вашият Джагаров там съвсем се е самозабравил. Какви глупости прави, я разкажи... (По това време Георги Джагаров е председател на СБП - б.а.)

Левчев твърди, че сам не познал жалкото подобие на гласа си, който измрънкал: “Не знам, другарю Живков. Не знам.”

И следва блестящо “управленско” изпълнение на Живков. Той знае кой с кого и кой срещу кого играе в СБП, знае колко къс да е юларът, с който държи писателското племе, и с убийствена ирония се обръща към останалите: “Знаете ли защо не иска да говори Левчев? Страх го е, че Иван Абаджиев ще каже на Джагаров да му видят сметката...”

“Аз да кажа на Джагаров?! Моля ви се, другарю Живков! Никога!”, почти изплаква Иван Абаджиев.

Първия не го удостоява с никакво внимание. Става, казва лека нощ и си тръгва. А Левчев пише, че в коридора го застига Петър Танчев и го хваща за реверите: “Хей, поетче нищожно! Какво си въобразяваш ти, бе?! Дружески шарж, а?! Ти да не мислиш, че каквото е позволено на другаря Живков, ти е позволено и на теб?! Аз ще те унищожа! Помни ми думата! Което куче ме е залаяло, все е побесняло!”

Левчев не казва какво му е отговорил, но пише, че тъкмо се отървал от него, и му налетял Абаджиев: “Абе, Любо, защо не защити Джагара, бе?!”

Ето и такива работи са ставали по време на посещенията в чужбина на държавните и партийните ръководители от времето на соца, докато ние тук четяхме бодрите репортажи и оптимистичните комюникета.

Какво става с

главните герои

на тази история?

След смъртта на Георги Трайков през 1975 г. Петър Танчев става председател на БЗНС. Любопитното е, че първи заместник на Трайков в Отечествения фронт е... Любомир Левчев. От 1974- а Петър Танчев е първи зам.-председател на Държавния съвет. След 10 ноември 1989 г. е свален от всички постове. Умира на 21 юли 1992 г.

Любомир Левчев през 1979 г. е кооптиран в Управителния съвет на СБП и издигнат за председател на писателския съюз. Сменя акад. Пантелей Зарев. Става един от най-близките съветници и помощници на Людмила Живкова. През 1988 г. сдава председателския пост в СБП на Павел Матев. Отказва се от политическия живот, но според собствените му думи никога не захвърля партийната си книжка.

През 1974 г. Тодор Живков сваля доверието си от Иван Абаджиев и го натирва посланик в Букурещ. Говори се, че веднъж там Абаджиев в пиянско изстъпление чупи портрета на Живков. Преместен е посланик в Тунис и след това кариерата му залязва окончателно. Опитва се да я възроди след 1989 г. със създаването на политически клуб “Единство”. Умира на 23 август 2006 г.

Само 5-6 години Иван Недев е министър на външната търговия. Живков разлюбва и него и го праща за посланик в Полша. Умира на 2 януари 1992 г.

Петър Младенов е външен министър цели 18 години. Той е главният двигател на подготовката на пленума на 10 ноември 1989 г., на който Тодор Живков беше свален от власт.

Младенов е издигнат за първи секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет. На 3 април 1990 парламентът го избира за президент (председател) на България. На 6 юли същата година подава оставка след недоказаното обвинение, че по време на протестен митинг на 14 декември 1989 г. пред Народното събрание произнася фразата “По-добре е танковете да дойдат!”. Умира на 31 май 2000 г.

Жив е само Любомир Левчев, който продължава да пише стихове и мемоари.

Това е историята. Който иска да вярва, който не иска...

Спонсорирани връзки.



Спонсорирани връзки.