Гунди брои Чоко от Спартак за най-добрия варненски нападател

18/09/2017, 09:03

Христо Николов, или по-известен като Чоко, е легендарен футболист на Спартак. Той е голмайстор на отбора в периода 1958/1964 и 1965/1966 в „А” група, финалист за купата на България и част от поколението на клуба, което за първи път участва в европейски турнир – този на КНК. Чоко е стрелец №2 на спартаклии в елита с 48 гола, осем по-малко от Стефан Найденов.

В ексклузивно интервю за „Народно дело Седмицата” Христо Николов се връща към първите си стъпки във футбола и приятни спомени на терена, в които присъства и Гунди.

- Г-н Николов, кога започнахте да гоните топката?

- През 1946 година, когато бях на 7 години, ритахме от сутрин до вечер в махалата ни, в близост до у-ще „Васил Априлов”. Наобед, на две-три хапки изяждах филията с масло, защото ако не се върнех навреме на игрището, ме сменяха и после щях да гледам само отстрани. Помня, че баба пазеше на тавана конци за черги, но по моя молба и на брат ми, от тях правехме топки. По време на мачлетата пък другите ми викаха: „Хайде бе, Чоко, хайде, Чоко, подай топката”, и така ми излезе прякора.

- Кой ви откри за футбола?

- Атанас Аврамов-Кафето. Той ходеше по махалите да набира момчета за школата на Черно море. Един ден дойде при мен с Иван Моканов, който ме попита дала искам да играя футбол в Черно море. От вълнение се притесних и едва пророних „да”. Така, на 11 години почнах с децата на Черно море на стария „Тича”, и тренирах там три години.

- Защо си тръгнахте?

- Приеха ме в „Цар Симеон”, а тогава имаше правило, че съобразно гимназиите, в които учиш, играеш за определен отбор. За мен това се оказа Локомотив, и аз играх за неговите юноши, стигнах и до мъжете.

- Как се озовахте в Спартак?

- Покани ме един от началниците на МВР Варна Стойчо Ковачев - Солака. Бях на 18 години, когато му дадох дума. Дебютирах през есента на 1957 година при Тома Захариев. Той току що бе заменил Стефан Калъчев-Муната, който бе на смъртно легло. Две години по-рано Муната бе извел отбора до бронза в „А” група. При Захариев играх най-много, а после треньори са ми били също Трендафил Станков и Петър Минчев.

- Какво помните от онзи Спартак?

- Голям отбор, със силни личности, в периода 1958/1966. Бях съотборник с вратаря Христо Вълчанов и резервата му Хомича. Пред него играеха Илия Кирчев, Бисер Димитров, Шабан Алиев, Спиро Филипов. В средата на терена Кирил Пандов, Благой Янев, Димитър Ненчев, Никола Живков. Аз бях инсайд с №8 и никога не промених номера са. В атака до мен са били Иван Филипов, Георги Арнаудов-Алаха, Никола Попов, Васил Киров-Шопчето, Герасим Калугеров и Любен Костов. Бяхме фактор в елита, много победи, много красиви мачове. Играхме финал за купата, който изгубихме от ЦСКА, излязохме и в Европа.

- Кои са незабравимите ви голове?

- Най-вече тези срещу Левски, ЦСКА и Черно море. През 1958/1960 вкарах по един път на ЦСКА при 2:1 и 2:3, през 1960/1961 се разписах веднъж при 2:0 над Черно море, а през 1961/1962 бях точен и при 2:1 над Левски. Сезон 1962/1963 също го помня. Вкарах при двете загуби с по 1:2 от шампиона Спартак (Пловдив). Другият тим под тепетата - вицешампиона Ботев, го бихме 1:0 с мой гол, точен бях и при 1:0 срещу Локомотив (Сф), при 1:1 с ЦСКА и 2:0 срещу Черно море. През 1963/1964 направихме 1:1 с Черно море след мое попадение. Сезон 1965/1966 бе последния ми при майсторите. По един път реализирах при 1:3 срещу Левски и 2:2 с Черно море. Любопитното е обаче, че по-голяма част от моите голове в кариерата са отбелязани с глава. Това ми го каза виден статистик.

- Играете и в първите два мача на Спартак в Европа?

- Срещу Рапид направихме 0:0 като гост, но после ни биха с 5:2 на „Юрий Гагарин”. Във Виена на „Пратера” обаче изнесохме спектакъл. След него ни поканиха на вечеря и един сърбин от тях дойде да ни предаде, че искат да вземат мен, Христо Вълчанов и Илия Кирчев. Даваха ни по 100 000 долара заплата на месец. Аз обаче не си представях подобен трансфер. Не заради режима у нас, а защото много обичах Спартак. По-късно отказах и на Шалке 04 след приятелски мач във Варна. Президентът им Гюнтер Визер взе мен и жена ми с Мерцедес, и ни закара на „Червения рак” на Златните. Предложи ми заплата от 30 000 дойче марки на месец, но след като разбра, че няма да отида в Германия, ми подари за спомен обувки Адидас. До края на кариерата си играх с тях. Те имаха винтове, които се завиваха според терена. Докато моите, старите обувки бяха само с гьон. След мач на Колодрума петите ми бяха в кръв и се налагаше да режем гьона с ножовка наполовина, за да не ни убиват обувките и да не ни влезе гвоздей в крака.

- Разкажете ни за срещите ви с Гунди?

- На терена бяхме съперници, но тъй като и двамата сме нападатели, бе нормално да нямаме съприкосновения. На един от последните ми лагери с младежкия национален отбор, бе повикан и той, въпреки че бе по-млад. Една вечер бяхме заедно в стая и дълго ми разказваше за своето детство и футболни мечти. По-късно преди мач на Левски с нас във Варна журналист от в. „Народно дело” го бе попитал кой е най-добрия варненски нападател. Гунди отговорил: „Христо Николов”. Това негово мнение бе поместено във вестника на другия ден. След световното през 1966-а пък се засякохме с него на летището във Виена. Там кацнахме с полет от Англия, където бяхме играли три престижни контроли със сборния отбор на Варна. Гунди беше с ботуш на крака. Каза ми, че се е подложил на операция на сухожилието при австрийско светило, защото в противен случай е можело повече да не играе футбол. Летяхме с него заедно до София и доста си говорихме в самолета.

- Защо кариерата ви приключва едва на 28 години?

- Заради дископатия. На една тренировка при Петър Минчев правехме патешко ходене и като се изправих рязко, нещо скръцна отзад. Двама души ме докараха у дома, свит на кълбо. Болките бяха нечовешки. Тогава нямаше модерно лечение за тази болест и трябваше да спра с играта.

- Кои са най-големите коплименти, които сте получили във футбола?

- Признанието на Гунди, обичта на привържениците и съотборниците, както и топлото отношение към мен на хората във Варна. Когато се разхождахме с жена ми, мои съграждани ме спираха на всяка втора крачка, за да ме поздравят и заговорят. Вечер пък, като се прибирахме от кино, тези, които миеха с мъркучи улиците, ми викаха: „Бате, Чоко, бате Чоко, как си?”

- А как се чувства сега Христо Николов на 79 години?

- Карам спокойни и безгрижни старини с моята съпруга Марина, която е с основна заслуга за всичко, което съм постигнал във футбола и живота. Преди 5 години позакъсах малко със сърцето, но ме закърпиха и сега съм добре. От март до октомври сме в къщата ни в село Водица, гледаме домати и се наслаждаваме на природата и чистия въздух. Зимата сме в апартамента във Варна. Щастлив съм, че дъщеря ми Таня и съпругът й се върнаха от Атина, купиха си къща в село Осеново и са край нас. Е, гледам разбира се и футбол. Макар и само по телевизията. Любимец ми е Меси.

На снимката: Чоко - третият отляво надясно горе, в един от най-големите отбори на Спартак в историята.