31 години от атентата на Златните! Само в „Петел”: Варненецът, който първи се изправи срещу терористите и преговаря с тях, с разтърсваща изповед

07/07/2018, 11:36

На този ден преди 31 години „Златни пясъци” край Варна е разтърсен от терористичен атентат. Трима български турци взривяват три гранати до хотел „Интернасионал” и вземат за заложници две момчета от Добрич на 12 и 15 години.

За варварския акт след години е написано и казано много, но до този момент незнайно защо някак в сянка за поколенията оставаше човекът, който първи събира смелост да излезе сам срещу терористите и в следващите два часа да преговаря с тях.

Това е варненецът Христо Жеков, който в деня на атентата като старшина отговаря за безопасността в „Златни пясъци”.

Жеков, който на 31 юли ще навърши 80 години, се съгласи за първи път да разкрие официално какво точно е предприел, след като е научил за терористичния акт.

Ето потресаващия разказ на Христо Жеков за „Петел”:

„На 7 юли 1987 година, както обикновено хванах служебния автобус за „Златни пясъци” в 13,50 часа. След като пристигнах, в 14,30 часа се събрахме на традиционна оперативка, в която обсъждахме задачите на деня. В 15 часа започна дежурството ми. Бях шеф на мото екип – имах шофьор и обикаляхме с лада района на Златните. Ако станехме свидетели на произшествие, бях упълномощен да действам, както преценя и да отведа евентуалните нарушители в Районното.

В 15,10 часа дежурният Величко Стоянов ми се обади по радиостанцията и ми каза, че до хотел „Интернасионал” има терористи, които са взривили три гранати. Впоследствие разбрах, че ранен германец е откаран във варненска болница, а много коли бяха с потрошени стъкла и щети.

Отидохме веднага с ладата до ”Интернасионал” и на около 100 метра от хотела ги видях. Приближих се на 5 метра до тях. Бяха трима български турци – терористи, с една лада със силистренска регистрация. Шофьорът беше излязъл до вратата на колата. За него по-късно научих, че е партиен секретар и член на БКП. Вътре в ладата бяха другите двама терористи, единият от които син на шофьора. На задната седалка стояха две момчета от Добрич, които бяха взети за заложници.

Извадих пистолета си, заредих го и го държах на предпазител. Изправих се очи в очи с шофьора им. Каза ми да се махам, защото в атвомобила си имат 13 килограма взрив и един сандък с гранати. Отговорих му, че няма да мръдна, докато не решим въпроса и ги попитах какво искат, за да освободят заложниците. Каза ми, че искат да бъдат съпроводени до турската граница и докато не я преминат, децата остават с тях. Желанието им било да напуснат България, тъй като не били доволни от живота тук и смяната на имената им. Пет часа стоях пред него, като в първите два часа преговаряхме. Често спирахме за по 3-4 минути и мълчахме. Общо два часа бях сам срещу него.

В един момент районният инспектор Иван Русев ми донесе автомат и избяга в гората. Метнах автомата през рамо, сложих пистолета в джоба и продължих да говоря с турчина.

Лице в лице, очи в очи. Само аз и той, и така два часа. Никой не дойде през това време от Районното или окръжното управление, да види кой е този, дето се е изправил сам срещу терористите, как се чувствам, имам ли нужда от помощ и т.н.

Прецених, че не е правилно да стрелям, защото ако го бях направил, щяха да се взривят експлозивите и гранатите, което означаваше, че ще сринат хотели със земята и ще има много жертви. Ние, по време на занятия заравяхме в пясъка на Златните един грам експлозив и след взривяването му земята на около 40 метра се тресеше. А какво остава за 13 кг взрив и сандък с гранати? Представете си, ако бях стрелял, каква трагедия щеше да настъпи.

На втория час дойде полковник Сава Денев (по онова време зам.-началник на Окръжното управление на МВР по линия на Държавна сигурност) и продължи преговорите сам. Говореше отвън, а шофьорът се беше прибрал вътре и го слушаше през прозореца. На 5-ия час тръгнаха с ладата към Аладжа манастир и ги видях за последно с очите си. Останалото се знае.

Атентатът не бе отразен по нито една телевизия, а след случилото се на мен ми побеля половината коса и получих стрес. Дълго време ходих на санаториум и се пенсионирах от полицията 5 години по-рано.

Преди около 4 месеца този, който пише книга за атентата, я промотира в Радио Варна. Взех микрофона и обявих, че повече от 30 години чакам някой да ми благодари, че се изправих сам срещу терористите.

Иначе съм имал и разкрити убийства, но никога не съм награждаван. Години след атентата ген. Ралев, Началник политотдел на МВР, беше на почивка в "Дружба". Запознахме се и си поговорихме с него. Явно съм го впечатлил, защото след това отиде в Районното и каза на началника: „Какво прави старшина Жеков в дежурната на „Дружба”? Неговото място е сред хората. Подгответе му документите и ми ги изпратете в София, за да го направя офицер.”

След като ген.Ралев си тръгна, началникът на Районото промърмори: „Никакви документи няма да изпратя, защото като стане офицер, ще го направят и началник на Районното, и ще ни изгони всичките....”

---

В онзи злощастен 7 юли 1987 г. двете деца, взети за заложници, са Дарин Христов (на 12 г.) и Николай Петков (15) от Добрич. Двете момчета са отвлечени с кола от трима протурски терористи, за да ги ползват като жив щит в осигуряването на коридор за бягството им в Турция. Обградени в засада от специалните части, те се оттеглят в осигурения им коридор към турската граница. При устроената в Странджа засада терористите взривяват колата, в която са те и взетите за заложници деца. Децата са ранени, едното – тежко и остава инвалид, двама терористи са убити от взрива, а третият по-късно е осъден на смърт и разстрелян. Според други информации единият от двамата убити терористи е ликвидиран от снайперист.