БАБА СЛАВЕЙКА, КОЯТО ТРОГНА СТОТИЦИ ВАРНЕНЦИ: ПРОДЪЛЖАВАМЕ ДОКРАЙ С БАЙРАЦИ ПО ПРОЗОРЦИТЕ

19/02/2013, 08:19

Юлия Георгиева

Фото Румен Сарандев

„Като я видях женицата как вееше знамето и как желаеше да е с нас НА УЛИЦАТА, се просълзих и си казах, че утре аз ще отида заради нея!“ Така коментира снимката на баба Славейка нашият читател Антон Николов в събота. Не само той, а стотици се трогнаха от кадъра, на който жената подкрепя протестиращите в съботния ден, развявайки малкия хартиен трибагреник. Снимката беше споделена във фейсбук стократно заради емоцията, заключена в нея.

СЛЕДЕТЕ ВСИЧО НАЙ-ИНТЕРЕСНО ОТ ПРОТЕСТИТЕ ВЪВ ВАРНА НА СТРАНИЦАТА НИ ВЪВ ФЕЙСБУК: "ВАРНА СЕГА"

Потърсихме жената с надеждата да ни разкаже за мислите, за чувствата, за живота. Уверявам ви, емоцията, която хората под балкона й доловиха, онова, което излъчва от кадъра, е само една малка част от всичко, което всъщност бушува в душата на тази жена.

Тя се казва Славейка Дюлгерова. На 84 години е. Горда българка. Очите, мислите, думите й са кристално ясни. Енергията, която ври в нея, е за гордост и за възхищение. Вярно, вече не може да излиза и да крещи по време на протестите. Тя обаче е част от историята и гнева на площадите през 1997 г., когато студът, гладът и гневът ни притискаха по начин, че не можехме да преценим кое е първо и кое второ. Тогава всички проблеми и произтичащите емоции бяха наредени в права линия, отвъд която нищо не виждахме и единствено ни оставаха площадите. „Нищо не се е променило. Сега е абсолютно същото“, коментира баба Славейка. Трогната от одобрението и приветствията на хората, които са я забелязали в събота, тя се усмихва: „С удоволствие бих била до тях и на площадите, и на ул. „Девня“, и на Аспарухов мост. Защото нещо трябва да се промени!“

„Няма нищо по-различно от 1997 г., защото ще ви кажа днес какво съм готвила. Имах шепа боб, но понеже е малко, намерих бурканче със зеле и два картофа. Това ще ядем. И една чиния ще занеса на зет ми, защото и там положението е тежко. Той е учител. Единият ми син също. Взима максимум 240 лева. Това трябва да спре“, категорична е баба Славейка.

Къде са знамената

„Преди 16 г., когато бяха протестите, се борихме за някакви права, за някакви свободи, за хляба си, за по-нормален живот. Обаче после много се разочаровахме. Защото това, за което ние се борехме, не го постигнахме. Сега отново се надяваме“, коментира жената. „Айде, аз съм вече на 84 г., обаче за тях, за младите – имам четирима правнуци, да са ми живи и здрави (очите й се напълват със сълзи, гласът й потреперва и преглъща болката), за тях с удоволствие бих излязла на протестите“, казва тя. „В събота, когато протестиращите минаха край нас, поне това можех да направя – да изляза на балкона. Най-напред само махах и после се сетих, че имам знаменце. И си викам, абе защо не го взема. Иначе го слагам в саксията на празници. То е мъничко, не се вижда много, но все пак го слагам за празнична атмосфера. И така в събота се сетих за него и го развях с огромно удоволствие. Съжалих обаче, че няма и други като мен“, казва жената.

Цената на мълчанието

„Съпричастна съм с всеки на улицата. Не аз трябва да кажа кой е виновен и кой какво е крал, но стигнаха прага – безбожно е, кожодерство е с този ток и тази вода“, коментира баба Славейка, визирайки цялостната немотия. Нима може да държиш 2-годишното си правнуче на студа, така както една 84-годишна жена моржува в собствения си дом!? „Печка включвам един път седмично, колкото да пречупя въздуха, когато вляза да се къпя. Това е. Добре че поне зимата е мека“, споделя жената. Миналата зима обаче не бе така благосклонна. Тогава жената от страх, че няма да успее да си плати тока, е сядала върху електрическа възглавничка, увита с одеялото. „Така че...“, тежка въздишка.

„Много дълго мълчахме, твърде дълго търпяхме. Ние поемаме като народ вината си за мълчанието, но нещо трябва да се направи. Не трябва да мълчим. Трябва да сме на улицата. Всеки ден!“, категорична е българката.

Според единия й внук, ако протестите продължат, хилядите няма да бъдат пренебрегнати. Нещо ще се случи. Но е песимист, че нещата ще се раздвижат до степен, че реално всеки да усети промяната по джоба си. И не отстъпва от гнева на площадите, но признава, че ние с мълчанието си сме тези, които храним изедниците. „Виновни сме за търпението си“, казва той.

Време за разплата

Времето на мълчанието обаче приключи. „Сега тези, които ни доведоха до това положение, трябва да си платят. Трябва да има наказание, защото те всички са като от приказката за онези, дето видели село без кучета, и влезли в него без тояги. Място за отстъпление няма. „Има много хубава притча, която илюстрира сегашните протести: Учениците попитали учителя: „Дълго ли ще чакаме промяната?“ А той им отговорил: „Ако чакате, ще е дълго“.

Време е да оставя баба Славейка да си почива, но за последно я питам: „Боли ли Ви сърцето, когато се обърнете назад през годините?“ „То вече не е останало много от него. Сякаш дори вече и късчета не ми останаха. Че боли – много боли (гласът й потреперва). Не само от годините, че заминаха. Не само от болките заради здравето. Най-много боли от това, което виждам - какво става, защо става... (гласът й стихва все повече). Понякога така ти идва... до такава степен се гневиш, че искаш да разкъсаш някого... някой, който е виновен“, коментира жената и пак се изпълва с горчилка. „Аз съм християнка и често си казвам, че не е хубаво така да разсъждавам, но наистина понякога така ми идва...“, гласът й стихва, задавен в стиснатите й до бяло юмруци.

Когато ме изпраща на вратата секунди по-късно, вдига все още стиснатия си юмрук с втъкнатото в него знаме, усмихва се с вече пресъхнали очи и щедро вдъхва надежда: „Продължаваме докрай!“