Милена Трендафилова на 50: Чувствам се щастлив и успял човек

03/05/2020, 08:25

Щангистката Милена Трендафилова празнува днес 50-годишен юбилей. Родена на 3 май 1970 година във Варна, тя отдавна се е увековечила в историята като най-успешната наша състезателка по вдигане на тежести. Трикратна световна шампионка в Манчестър (1989), Сараево (1990) и Мелбърн (1993), четирикратна вицесветовна шампионка и два пъти трета на планетата, деветкратна европейска шампионка и два пъти втора на Стария континент.

Носителка на Световната купа. Завършва четвърта на Олимпиадата в Сидни през 2000 година и шеста в Атина през 2004-та. Вписана е също в Книгата за рекордите на Гинес за най-много спечелени световни титли в различни категории - 69, 70 и 75 кг. Заслужил майстор на спорта. Милена е и българската щангистка с най-много подобрени рекорди на големи първенства – 47 европейски и 17 световни.

Като състезател на ДФС (ЖСК-Спартак) става два пъти европейска и веднъж световна шампионка, а останалите й титли са спечелени с “Черноморец” (Бургас) под ръководството на Димитър Ковачев.

В ексклузивно интервю за „Народно дело” и „Петел” Милена се връща към приятни спомени с щангата на подиума, разкрива как оцелява след спорта и какво мисли за масираната кампания на именити наши спортисти за отпускане на пожизнени премии и на световните ни и европейски шампиони и медалисти и техните треньори.

- Милена, честит юбилей. Как се чувствате на 50?

- Като на 17 години, тъй като съм запазила духа, енергията и своята жизненост.

- Всичко, което ли искахте в спорта и живота, постигнахте през този половин век?

- До голяма степен. Имах прекрасна кариера, а после бях готова за живота след спорта и се справям. Чувствам се щастлив и успял човек, който се радва на обичта и любовта на своите близки и верни приятели.

- Започвате с лека атлетика и дълги години успявате в хвърлянето на копие, но после влизате в залата на щанги. Защо?

- Защото в един момент щангите много ми харесаха. Най-вече с динамика и страст. Получи се така, че влязох в Спортно училище „Георги Бенковски” с лека атлетика и го завърших с вдигане на тежести, тъй като в девети клас реших да сменя спорта. Иначе от 8-годишна тренирах лека атлетика. Спечелих много отличия на хвърляне на копие, дори мисля, че рекордът ми за девойки - 50 метра, доскоро не бе подобрен. Но след като през 1986 година влязох в залата за щанги, не излязох повече от там. Треньор и в щангите ми се водеше Георги Сакеларов, който иначе е специалист по хвърлянията в леката атлетика.

- Тренирате щанги от 1986 година, а само две по-късно вече сте европейска шампионка.

- След една година тренировки влязох в националния отбор. Треньорите там видяха таланта в мен и го развиха, бързо усвоих и техниката. Не участвах на първото световно първенство в историята за жени през 1987 година в САЩ, но година по-късно на първото европейско в Сан Марино вече бях най-високо на почетната стълбичка. Взех златото с 90 кг в изхвърлянето и 115 кг в изтласкването. През 1989 година в Манчестър пък станах едновременно за първи път световна шампионка и за втори път европейска.

- Защо след първите си три значими титли напускате Варна и отивате в Бургас?

- Предложиха ми по-добри условия за развитие и по-добро заплащане. Във Варна съжаляваха, че са ме изпуснали, дори по-късно искаха да се връщам, но нямаше как да стане.

- След толкова много слава на световни и европейски първенства, кой е най-щастливият ви миг в щангите?

- Веднага се сещам за два. В Рим през 1994 година, след като спечелих поредния си златен медал на Стария континент, наградиха с плакети мен и гъркиня, като най-добрите щангистки в Европа. На европейското в Севиля пък четири години по-рано аз и Гълъбин Боевски подобрихме световните рекорди при жените и мъжете в изтласкването.

- Помните ли как се разминахте с медал от олимпиада?

- Помня, че и на двете олимпиади в Сидни и Атина завърших с един и същ резултат. Това означава, че въпреки че бях преминала 30 години, съм поддържала цели 4 години едно високо ниво. През 2000 година малко не ми стигна за бронза, а след шестото място на Игрите през 2004-та приключих състезателната си кариера.

- Как се опазихте от допинга?

- Вижте, няма спортист да не взема допинг, но всеки отговаря за себе си. Аз винаги знаех какви медикаменти и хапчета вземам, тъй като бях най-проверяваната щангистка за допинг. Още преди състезанието, докато стъпя в залата, и чувах: „Миленче, хайде да те проверим.” Ако включим и задължителните тестове след титла и медали, сами си представете колко проби съм минала.

- Как протича животът ви, след като спряхте да вдигате?

- Бях треньор в „Черноморец” и помощник-треньор в националния отбор, както и учител и треньор в Спортното училище в Бургас. Успоредно с това съм работила в „Лидъл” и „Билла”, правила съм също разнос на плодове и зеленчуци в Несебър. Всъщност търговията с плод и зеленчук я въртях още докато вдигам.

- От 2013-а ги продавахте и на щанд на пазарчето на ул. ”Средец” във варненския квартал „Аспарухово”, а от месеци вече сте аранжьор в хранителен квартален магазин.

- Да, през 2013-а се върнах във Варна, за да съм по-близо до майка ми. Тя е вече на 77 години, но, слава Богу, чувства се жизнена и бодра. Имам и мъж до себе си, и всичко това ме прави щастлива. Работата – също. Тя ми достовя и удоволствие.

- Както е казано, срамен труд няма. Дори и за легендарен спортист като вас.

- За мен е така. Аз камъни съм носила, тоалетни, ако се наложи, може да чистя. Справедлив и благороден човек съм, помагам на всеки, но никога не ме е интересувало хорското мнение.

- Не ви ли липсва треньорската работа?

- Липсва ми. Аз знам как се подбират деца, как се работи с тях и как да ги направя щангисти. Но като няма държава и няма условия, как да създадем щангисти? Една от причините да зарежа треньорството в Бургас и да се прибера във Варна бяха и намалените субсидии от федерацията и Министерството на спорта за вдигането на тежести. Стана по-трудно да набирам състезатели, след като няма перспектива за развитието им. Реално нямаше как да убеждавам деца да влизат в залата, или случайно, ако влязат, да ги задържа впоследствие.

- Вие имали ли сте оферта от чужбина, където да работите при далеч по-добри условия за щангите?

- След като през 1992 година станах европейска шампионка в Португалия, отидох за 3 месеца във Франция. Там ми направиха операция на мъртви костици на китката, вдигах в две състезания за един клуб и имаше преговори да остана и като треньор. Но не се разбрахме. Иначе съм завършила треньорски курс в НСА, който ми дава право да съм инструктор по фитнес и треньор по щанги във всяка една страна. Но след допинг скандала с нашите щангисти през 2008-а спряха да търсят български треньори в чужбина. А у нас вече обясних защо не си струва да си треньор в моя спорт.

- Преди две години известни български спортисти внесоха две предложения в Народното събрание за пожизнени премии за световните и европейски шампиони и медалисти и техните треньори. Идеята е на друга световна шампионка от Варна в спорта – Валентина Куюмджиева, макар че точно вие още преди години първа повдигнахте този въпрос?

- Аз, естествено, подкрепям Валя и нейните съмишленици, сред които са и едни от най-големите спортни легенди на България, но всъщност тази инициатива е моя. Още преди 6 години разкрих пред варненска медия, че световните и европейските ни шампиони заслужават пожизнени премии, подобно на олимпийските. Но тогава имаше само обещания в Парламента и до промяна на Проектозакона за физическото възпитание и спорт не се стигна. През август миналата година, точно пред моята сергия, говорих и пред елитна национална телевизия по същия казус. И сега се радвам, че се води една организирана и аргументирана кампания, която е подкрепена от изключителни имена и големи шампиони.

- Смятате ли, че този път вие и други шампиони и медалисти от световни и европейски първенства ще бъдете възнаградени адекватно от държавата за спортната слава, която донесохте на България?

- Дано стане до другата година, тъй като сега заради пандемията по обясними причини тази наша инициатива остава на заден план. Но, ако нещата отново се проточат във времето, едва ли някога ще се случат. Аз и другите ми успели колеги искаме само за това, което сме постигнали, да си получим заслуженото. Аз не заслужавам само едно потупване по рамото, след като имам 22-годишна успешна кариера и 12 пъти съм слушала българския химн на световно и европейско от най-високото място на почетната стълбичка. Ние заслужаваме нещо подобаващо и заради големите лишения в името на това да прославим България. Гордея се, че го направих, но е жалко че държавата не се грижи за нас. Жалко е също, че страната ни допуска висококвалифицирани наши специалисти да излизат навън и там да се реализират в своите спортове, предавайки уменията и опита си. Вместо да правят същото, но с нашите деца в България.