"Ди Велт" през 1990 г. за България: Опашките пред западните посолства бяха по-дълги от тези пред месарниците

10/06/2020, 15:22

Автор Дойче Веле, кадър Фейсбук: минингът в София на 7 юни 1990 г.

„Ех, ако имаше една Западна България" – под това заглавие германският вестник „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" публикува на 9 юни 1990 обширна статия от Жаклин Енар в навечерието на първите свободни избори в България. В началото журналистката разказва за онези многобройни българи, които през последните месеци преди падането на комунистическия режим са използвали полетите до Куба, за да останат в Канада при междинното кацане. По-нататък в статията четем:

„В мига, когато положението се разхлаби, сред българите се надигна вълна от бежанци, каквато не беше имало през последните 45 години. В южноафриканското консулство във Виена от няколко седмици се регистрират кандидат-емигранти от България, „които са учудващо добре образовани". Пред западните посолства в София хората чакат за визи на такива опашки, каквито има само пред месарниците. (…) Една сериозна част от не толкова многобройния български елит предпочита живот в едно уредено и свободно общество пред несигурността на промените."

Няколко седмици преди репортажа на Жаклин Енар, пак във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг", днешният издател на вестника Бертолд Колер описва по следния начин предизборната ситуация в България:

„Някои представители на опозицията смятат тези прогнози за неблагонадеждни, въпреки това обаче те създават някаква представа: БСП далеч не е толкова дискредитирана сред населението, колкото са нейните сестрински партии в Чехословакия или Унгария. За това има различни причини. В България, която сред всички източноевропейски страни най-ревностно следваше модела на Москва, почти не съществуват антисъветски чувства. Българите не забравят, че благодарение на руснаците дойде освобождението им след 500-годишното османско владичество през миналия век. А след войната, въпреки некадърната си икономическа политика, комунистите все пак успяха поне малко да повишат жизнения стандарт на страшно бедните българи. И сега реформаторското крило на тези комунисти се представя като спасител в беда."

В обширния репортаж на Жаклин Енар, публикуван на цяла страница във вестника, откриваме и много интересни психологически и социални наблюдения за България:

„През последните 6-7 месеца атмосферата в България сериозно се промени. Тодор Живков се беше задържал на власт почти 35 години – по-дълго от всички останали ръководители в Източния блок. С неговото сваляне изчезна и потискащото усещане, че всичко това е неизбежно и завинаги. Мислите и чувствата получиха нова свобода. Вече няма правилни възгледи, няма предначертан път. Вярно, че всекидневието си е същото, но внезапно всеки отделен човек може да го вижда както си пожелае. (…) През целия си живот до този момент повечето българи нямаха чувството, че държавата е онази рамка, която осигурява справедливост и създава условия за закрила на слабите, рамка, в която човек може да стори нещо за общото благо или поне да направи някое добро дело. Разбира се, идеологията непрекъснато проповядваше всичко това, но в действителност то се оказваше лицемерна фразеология. С този свой житейски опит българите бяха твърде далеч от каквато и да било лоялност към държавата и от усещането, че могат да допринесат за нейното по-добро бъдеще. Образът на държавата и до ден-днешен се доминира от символите на стария режим."

С един от тези символи започва и статията в германския „Ди Велт", публикувана два дни след втория тур на изборите на 17 юни 1990 година:

„Българските комунисти, „реформирали се" под името „Българска социалистическа партия", отпразнуваха победата си на първите свободни парламентарни избори от войната насам с тържествено полагане на венци край мумията на комунистическия вожд Георги Димитров - човека, който след войната по заповед на Сталин брутално унищожи демокрацията и правовата държава. (…) За Запада сега възниква един въпрос: Дали тези български политици, които смятат сталиниста Димитров за свой светец-покровител, наистина могат да поведат страната си към пазарната икономика, а оттук и към стабилни икономически и социални отношения?"

Статията в „Ди Велт" завършва със същия проблем, с който седмици по-рано беше започнала своя репортаж Жаклин Енар:

„Бомба със закъснител – върху нея ще седне всеки, който поеме властта в София. Защото младото поколение на България няма да се задоволи с някакви трохи. Ако сегашното положение продължава, алтернативата е една: или масова емиграция на Запад – или бунт."