ДУХОВНИЯТ БЛИЗНАК НА АЙНЩАЙН Е ХУДОЖНИК ОТ ВАРНА

20/04/2013, 20:00

Най-известният автопортрет на Борис Георгиев е „Странникът и неговата сестра”, запечатал образа на сестра му Катя, починала едва на 19 г.

„Да обичаш другите, е тежък кръст” е казал Борис Пастернак и тази мисъл по странен начин го доближава до художника Борис Георгиев. Свързва ги не само еднаквото име, но и усещането за вътрешна самота, което ги преследва цял живот, пише Монитор. Но докато поетът е избран за нобелов лауреат, то живописецът дълги години остава недостатъчно признат дори в родината си. Какъв е бил той, припомня изложбата „Пастир на мечтите” в четвъртък в галерия „Средец” на Министерството на културата. Тя е посветена на 125 години от рождението на Борис Георгиев и разкрива дръзките му мечти и забележителния му талант.

Началото на бляскавата му кариера се дължи на една ексцентричност, поне за представите на тогавашното общество. В края на XIX век пътуването в чужбина все още се възприема от повечето хора като рисковано и съмнително удоволствие. Но бащата на бъдещия художник е убеден, че отвъд родната му Варна има още по-кипящ, пъстър и предизвикателен свят. Затова заминава заедно със семейството си в Санкт Петербург, който по това време е столица на Русия и където изгрява щастливата звезда на 14-годишния Борис

Той все още се колебае какъв точно иска да стане – художник, пътешественик или философ. Бъдещето показва, че ще съчетае и трите, но най-важната стъпка в реализирането им е срещата му с няколко руски аристократи с вкус към изкуството. Те веднага забелязват, че неговите рисунки не са обичайните детски драсканици, и решават да платят обучението му в Художественото училище. Това е златен шанс не само защото шлифова таланта си, но и защото се среща с Николай Рьорих, една от най-магнетичните личности в историята. Неговият пиетет към красотата и чистотата на характера му впечатляват изключително много Борис: той открива своето признание в амбицията да бъде като него – с всестранни интереси, но развиващ не само интелекта, а и духовната си същност. Това е времето, в което в изкуството му се забелязват детайлите, които по-късно стават отличителна черта на творчеството му - изящен рисунък, пастелни цветове, усещане за финес и плавно преливане на формите.

Това спечелва възхищението на учителите му в Мюнхен, където отива да учи, но верен на авантюристичния си дух, той не се задоволява с идеята да се установи като художник в Германия, където би могъл да живее като кротък и доволен буржоа. За него обаче това не е предимство, а точно обратното. Борис Георгиев

мечтае за волния живот на скитник който да общува с цветя, птици и звезди; вероятността да изкарва хляба си като чиновник за него е равностойна на самоубийство. Затова не се колебае да тръгне към Италия, където вярва, че ще намери богата палитра от впечатления. Някой друг на негово място би се покрусил от липсата на пари, но за него и това е щастлив знак на съдбата. Бедността му дава основание да тръгне пеша от Германия към Средиземноморието и да попие хиляди нови впечатления. След като се установява в южната част на Апенините, той отново отива на север, където обикаля из Алпите. Но не се откъсва напълно от България, връща се и започва да сътрудничи на известното списание „Хиперион”. Забележителна следа в живота му оставя и срещата му с Дънов, с когото намират много общи теми за разговор. Талантът му предизвиква възхищението и на Владимир Димитров-Майстора, с когото заедно обикалят из Италия.

Ефирните картини на Борис Георгиев очароват хиляди хора, включително и Алберт Айнщайн. Прочутият учен до такава степен е пленен от магията на нежните му и изтънчени платна, че се съгласява да му позира. Портретът му харесва изключително много и той праща специално писмо на художника, за да му благодари. Еднаквият им вкус към изкуството показва, че двамата са като духовни близнаци, свързани от желанието си да проникнат отвъд баналността на всекидневието и да пресъздадат тайните на Вселената.

Одухотворените творби на живописеца намират признание и в лицето на друга легендарна личност – Махатма Ганди. С него се запознава по време на пътуването си към Индия, а там се среща с Рабиндранат Тагор и Джавахарлал Неру. Многото странствания и срещи не отнемат от енергията му, а напротив – сякаш още повече разпалват жаждата му за живот. През 40-те години той живее в Италия, после се премества в Бразилия и пак се връща в родината на Леонардо. Когато умира на 9 април 1962 г., художникът е от малкото хора, постигнали мечтите си. Отново виждаме връзка с живота на Борис Пастернак, макар двамата никога да не са се срещали. Руският поет е автор на точната фраза, че „стадността винаги е убежище за бездарието”. Животът на Борис Георгиев доказва точно това – че истински талантливите личности не се събират в калъпа на общественото мнение и затова винаги изненадват с куража и стремежа си към независимост.

Именно заради това художникът не е долюбван от властите в социалистическа България, за които е важно хората да обичат повече партията, отколкото свободата си. По тази причина в малко книги от този период ще откриете подробности за Борис Георгиев. Днес обаче името му е изчистено от идеологическите шаблони и посетителите на изложбата ще могат да потънат в света на творбите му, запечатали вечния стремеж на хората към любов, чистота и одухотвореност.

За първи път показват снимките му от Алпите

Някои от творбите в изложбата „Пастир на мечтите” се показват за първи път и това се дължи на осиновената дъщеря на художника г-жа Вирджиния Джакомети. През годините тя дарява много ценни негови творби на България. За първи път експозицията ще разкрие Борис Георгиев не само като художник, но и като фотограф. Колекцията включва 15 негови панорамни снимки от Алпите, както и оригинални рисунки от времето на обучението му в Мюнхен, портрети от зрелия му период и други творби. Изложбата е организирана със специалното участие на галерия „Финес” и частни колекционери и ще продължи до 11 май.

Зареждане на коментарите. Моля, изчакайте!