Разказ от първо лице на жена, изгубила баща си в ковид отделение във Варна: Не ни дадоха обяснение защо е починал

17/12/2020, 10:09

илюстрация Pexels

Читателка на „Петел“ изпрати до екипа ни писмо, в което подробно описва ситуацията, такава, каквато тя е е видяла, в ковид отделението на УМБАЛ „Св. Марина“ във Варна. За съжаление, Деница Пенкина попада в отделението, защото нейният баща е приет там и по-късно умира. Тази лична трагедия кара нашата читателка да опише видяното на място, тъй като според нея то няма нищо общо с очакванията на пациентите и техните близки за лечение в една голяма и модерна унивеститеска болница.

Получихме писмото преди дни, но го публикуваме сега, защото очаквахме коментар или позиция по разказа на нашата читателка от УМБАЛ „Св. Марина“. За съжаление, такъв не последва.

Ето какво разказа пред „Петел“ Деница Пенкина:

Баща ми беше приет на 23.11. сутринта около 10:00ч. с висока температура, която поддържаше два дни преди приемането и затруднено дишане. След приемането му беше взета проба за PCR тест и му беше измерено кръвното налягане. Цял ден чакахме някаква информация, но тъй като, той не е желаел да ни притеснява не ни се беше обадил. Майка ми му звънна към 16:00ч. и от там започнаха нашите мъки.

Тогава разбрахме, че цял ден никой не е влизал в стаята му, никакво лечение не се провежда, въобще никой не го е поглеждал. Веднага тръгнахме към болницата. Към 16:15 бяхме там. На вратата на отделението пишеше, че сведения за пациентите се дават между 14:00 и 15:00ч. и се приема багаж между 20:00 и 21:00ч. Но тъй като бяхме много притеснени, решихме да чакаме пред отделението за информация и за да му занесем някаква храна и вода, защото разбрахме, че там няма.

След дълго чакане и многократно звънене на звънеца никой не излизаше и не ни обръщаше никакво внимание. След няколко разговора по телефона с баща ми вече бяхме наясно, че той се влошава. Вече дишаше доста трудно и дори не можеше да легне на болничното легло, защото можеше да диша само в седнало положение. Беше взел стол от балкона и стоеше на него. Времето напредваше и ние продължавахме да чакаме за да попитаме защо никой не му обръща никакво внимание.

След около един час чакане пред отделението, млад лекар слезе от асансьора със сандвич и шейк в ръка и се насочи към отделението. Ние го спряхме на вратата и разбрахме, че той е дежурен лекар. Попитахме го за състоянието на баща ми, както и защо никой не го поглежда. Той ни обясни, че не е от най-тежките случаи и ни каза, че болните преувеличават и не е вярно това, че никой не е влизал в стаята му.

„Аз съм от един час на работа и разбрах, че сутринта са им мерили кръвното и са им правили изследвания. Сам съм на 40 човека.” И влезе в отделението, като взе торбата с хранителните продукти. След още няколко разговора с баща ми и още един час чакане някой да му обърне внимание излезе една санитарка и аз й казах, че ако веднага не изпрати някой в стаята му поне хапче за високата температура да му даде ще се обърна към медиите.

Към 18:30 разбрахме, че са му дали аналгин, след като неговата лична лекарка настояваше по телефона той да звънне на спешния звънец. Прибрахме се до вкъщи за да вземем допълнителни възглавници, за да може да се повдига на тях на леглото, защото не може да диша и в 20:00ч отново бяхме пред отделението, където видяхме въпросният лекар да си тръгва от работа.

Аз не мога да разбера, когато човек отиде на работа, след един час ли отива за храна и колко часа работят лекарите в ковид отделенията след като той в 17:00 ни каза, че е от час на работа и в 20:00 вече си тръгваше? Аз не мога да разбера след като, човек е приет в спешно състояние, защо цял ден не се прилага никакво лечение. Чак в 20:30 вечерта беше включен на антибиотик и противосъсирващи медикаменти. Кислород не му беше даден, въпреки че той се нуждаеше от него. Само да отбележа, че беше приет сутринта от бърза помощ със сатурация 90, която не е толкова много под нормата. Само че до вечерта той се влоши поради липсата на лечение.

На вторият ден (24.11.) в 14:00ч отново бяхме пред отделението, където се бяха събрали много хора (в пандемична обстановка), които чакаха сведения за близките си. Отново никой не излизаше за да каже нещо на близките на болните въпреки, че е обявен час за сведения. Към 14:30ч излезе една жена от отделението и се насочи към асансьора, точно където стояхме ние. Отдръпнахме се за да може жената да се качи в асансьора. Жената беше във видимо не добро състояние, дишаше тежко и кожата й беше лилава. Жената се подпря на стената и секунди след това падна.

Аз започнах да крещя „някой да дойде, някой да помогне”. Една сестра отвори вратата на отделението и ми каза „аз какво да направя, обърнете я на една страна”. Ние я обърнахме на една страна и тогава започнаха да излизат лекари и медицински работници от ковид отделението и от съседното, които започнаха да й оказват първа помощ. Жената се оказа тяхна колежка – санитарка в ковид отделението.

Започна едно суетене около колежката им. Може би всички лекари и сестри бяха извън отделението за да помогнат на жената. Това продължи около два часа, въпреки че на всички, които бяхме там ни беше ясно още на 15-тата минута, че жената е починала, тя беше просто лилава. През това време завеждащият отделението обикаляше около починалата без реално нещо да прави, докато други лекари се опитваха да я спасят. Жената в крайна сметка почина. Обявиха часа на смъртта й 16:25. Тази сцена се разигра пред всички хора, които чакаха и се надяваха някой да полага грижи за близките им. Още поне половин час не можахме да намерим някой, който да ни даде информация.

Към 17:00ч най-накрая спрях в коридора завеждащият отделението за да го попитам за състоянието на баща ми и защо не му се дава кислород. Сутринта му беше измерена сатурация 40, която вече е изключително ниска. Неговите думи бяха - „Той е в средно тежко състояние. Има пневмония.” Аз го попитах „защо не му се дава кислород, той не може да диша, сатурацията му сутринта е била 40. Това не е ли много опасно?”. Той тогава ми каза „то си има показатели, може би ще се наложи, баща ви нещо не е разбрал. Няма как сатурацията му да е 40”.

Към 20:00ч майка ми се обади по телефона в отделението за да попита защо все още не му се дава кислород, каква е причината, апарати ли нямат, кислородна маска ли нямат, ако трябва ще купим всичко необходимо. От отделението увериха майка ми, че имат абсолютно всичко. Благополучно към 20:00 – 20:30 му дадоха кислород. На следващата сутрин същият лекар ми се обади, че баща ми е намерен починал.

Извикаха ни в болницата за оформяне на документите и тогава отново попитах д-р Мирчев защо толкова късно му дадоха кислород и как така е намерен, никой ли не влиза в стаите на болните, защо се стигна до тук, след като на предната вечер ми обясняваше, че той е средно тежък случай и може би ще се наложи кислородна терапия.

Неговите думи бяха „Не знам как точно е починал, може би е направил емболия, а за кислорода то си има показатели и мислите ли, че на нас ни е лесно. Знаете ли вчера какво стана вчера - една колежка почина пред отделението и някой е снимал и е качил клипа в интернет”, което беше пълна лъжа, защото през цялото време ние бяхме там и никой не е снимал и няма такъв клип никъде. Не знам каква е причината за тези лъжи, за да не търсят хората правата си ли, за да им съчувстват и да нямат претенции ли, не знам…