На днешната дата през 1345 година героично на бойното поле загива Момчил Войвода

07/07/2022, 09:39

Кадър: Ggia Крепостта Перитеор при Арбаджикьой, до ез. Порто Лагос в Беломорска Тракия, полесражение на последната битка на Момчил, където загива в 1345 г.

На днешната дата 7 юли 1345 героично загива българският болярин и феодален владетел в Родопите и в Беломорска Тракия и Средиземноморието Момчил Войвода.

През юни 1344 г., защитавайки владенията си от турските набези, Момчил напада и побеждава турците в Битката при Бистонското езеро (Порто Лагос) като запалва турския флот – изгаря 3 от 15-те турски кораба, като през нощта изпраща кораби, които запалват закотвените плавателни съдове на врага, разбива охраняващия ги турски отряд, позволил си да дебаркира на неговия беломорски бряг и избива 250 турци. Така започва войната с Умур бег и византийския му съюзник, императорът Кантакузин. Те с големи сили веднага нахлуват в беломорската държава на Момчил, но той не се стряска, а маневрирайки с дружината си успява да изненада в началото на юли 1344 императора отделно от турските му съюзници, докато е на лагер при Гюмюрджина до развалините на Месина (Миноспол) и да му нанесе силно поражение. Византийците са разбити, Кантакузин е ударен с меч по главата, конят му е убит и той по чудо се спасява от плен. Поражението кара византийците да се изтеглят от Момчиловите владения. Част от пленените знатни византийци, приближени на Кантакузин, са изпратени от Момчил като подарък в Константинопол. Зарадваното константинополско регентство веднага изпратило знаците на обещаното деспотско достойнство.

Карта на Балканите към 1340 година. България вече е с територия, колкото една четвърт на днешната.

Както допуска Пл. Павлов, вероятно същата година или в началото на следващата се Момчил жени за знатна българка от Търновското царство, което го прави съюзник на цар Иван Александър (1331 – 1371). Фолклорът я нарича Рада и Видосава, но исторически сведения как се е казвала не са открити. Според Пламен Павлов между Момчил и българския цар съществува определена координация на действията.

През май 1345 г. Умур бег, предводител на селджуците от бейлика Айдън и съюзник на византийския император Кантакузин, пристига от Мала Азия на Балканския полуостров с намерението да потърси сметка на Момчил за претърпените в предишната година поражения. След голяма подготовка обединените войски на Умур и Кантакузин се отправят срещу Момчиловата държава. Силите са категорично в тяхна полза – само турците са 20 000, срещу тях Момчил може да противопостави своята армия от 5000 конници. При това положение родопския войвода се опитва да преговаря като предлага да приеме върховенството на Кантакузин, но среща категоричен отказ. Момчил разчита на яката крепост Перитор (Боруград), недалеч от Бяло море и от Царево (Ксанти). Населението на Перитор обаче извършва предателство в последния момент и когато Момчил пристига с армията си пред стените на града, не го допуска вътре. Приета е само съпругата му, ескортирана от братовчед му Райко с 50 войника. Периторци обявяват, че градът ще бъде награда за победителя в битката пред стените на града. Момчил решава да приеме битката с превъзхождащия го 4 – 5 пъти противник, като се отказва от донеслата му успех предишната година тактика на маневриране и изненадващи нападения срещу разединени сили на противника. Няма обяснение за това негово решение, което се оказва тежка стратегическа грешка. С неразумна храброст той разгръща отряда си пред стените на крепостта, защитавайки се от обход и удар в гръб с нея, и очаква нападението на противника.

На 7 юли 1345 строеният пред стените на Буруград отряд на Момчил е атакуван е от многочислени турски предни сили, които отхвърлят българите и убедени, че са победили, се пръскат да мародерстват в околността. Когато пристигат главните сили водени от императора и Умур бег те изненадани виждат пред себе си строена в пълен боен ред уж разбитата българска войска и са принудени също да се строят за бой. В центъра са елитните турски и ромейски части, командвани лично от императора, дясното крило от леко въоръжени турци командва Умур бег, а на лявото са лековъоръжените византийци. Противно на очакванията атаката започва не огромната турско-ромейска армия, а войните на Момчил. Те удрят с голяма енергия центъра и се врязват в противниковата войска, но подавляващото числено превъзходство си казва думата и дълбоко ешелонираните редове на противника макар да се огъват, не са пробити и устояват на удара. Те на свой ред се опитват да настъпят, но сега българите твърдо и дълго устояват на техния многочислен натиск. Сражението е продължително и много ожесточено, дълго не е ясно кой ще надделее, постепенно обаче българите са изтласкани в към стените на Буруград където не могат да водят бой в конен строй. Момчил пръв слиза от коня и както винаги лично повежда поредната атака като се хвърля пеша извадил меча си срещу приближаващия противник, изумлението и възхищението на турци и ромеи от храбростта и силата му остава записано в стиховете „Деянията на Умур паша“ на Енвери и хрониката на Кантакузин. Боят е ожесточен и никой от българите не мисли да отстъпва пред пълчищата турци и византийци, но Момчил пада в боя и това окончателно решава изхода му. Дори врагът му императора споделя в писанията си, че плакал над посеченото му тяло оплаквайки непоколебимия му дух и изключителната му личност. Тай заповядва жената на Момчил ескортирана от Райко и българите да бъде пропусната свободно с всичките си скъпоценности до границата с Търновското царство, откъдето явно тя е родом.