На тази дата през 1886 г. военни русофили извършват преврат и свалят княз Батенберг заради Съединението на България

08/08/2022, 09:27

Кадър Държавен архив

На тази дата през 1886 година български военни русофили под давление на Русия извършват преврат и свалят княз Александър Първи Български Батенберг заради Съединието на Княжество България и Източна Румелия.

Русия е твърдо против Съединението на България и действията на Батенберг вбесяват руския император.

Руският император има и лична неприязън към княз Александър. Руските дипломатически представители в княжеството имат инструкции да провеждат политика против княз Александър, като Александър Кояндер дори прави няколко опита да издейства детронирането му чрез въздействие върху лидерите на политическите партии.

Веднага след Съединението Русия започва кампания за отстраняването на княза. На 9 август 1886 г. група офицери и юнкери извършват военен преврат, като князът принудително е изпратен извън България по Дунава с яхтата „Александър I“.

Пристига в гр. Рени, Бесарабия, където е посрещнат от руските власти. Император Александър III е изненадан и му позволява да замине за Лемберг (днес Лвов), в Австро-Унгария. Междувременно в България Стефан Стамболов с помощта на Сава Муткуров и верни на княза войски извършва контрапреврат, обявява детронирането за държавно престъпление и кани с телеграма княза да се завърне.

Александър Батенберг е посрещнат триумфално в България три дни по-късно, но управлението му трае още само 9 дни. След последен, безуспешен опит за помирение с руския император, на 26 август князът решава, въпреки настояването на Стамболов, армията и народа, да абдикира на 26 август 1886 г. и заминава от Лом с параход за Виена. Властта е поета от регентство, начело със Стамболов.

В предприетата в края на 1886 и началото на 1887 г. кампания за търсене на нов български княз Александър съвсем не е отписан, но решително отказва неколкократните опити да бъде убеден да се завърне. Сред кандидатите фигурира и баща му, но и той отказва. Личният му живот също е обект на външен натиск, тъй като Бисмарк буквално го подлага на гонения заради брачните му планове с Виктория Пруска.

Две години по-късно Александър Батенберг получава от Виена правото да приеме графска титла и фамилното име Хартенау – малко семейно имение в Хесен. Постъпва на военна служба под новото си име Александър граф фон Хартенау и се установява в Грац.. Достига до чин генерал-майор в австроунгарската армия и командва 11-та пехотна бригада. През 1889 г. сключва морганатичен брак с Йохана Лойзингер, с която имат две деца.

През 1890 г. майор Коста Паница предлага на Александър I да оглави евентуално подкрепяно от Русия въстание на българите в Македония и Княжеството, насочено срещу Абдул Хамид II и Фердинанд I. Александър отказва участие в авантюрата и информира Фердинанд за заговора, а той от своя страна през октомври 1891 г. му издейства пожизнена пенсия от българския държавен бюджет.

Александър умира на 23 октомври 1893 година в Грац. Тленните му останки са положени в църквата „Свети Георги“ в София, където остават до преместването им в построения за него мавзолей през 1898 година.

На 8 септември 1885 година Александър издава прокламация, с която се обявява за „княз на Северна и Южна България“, а на следващия ден е вече в Пловдив и назначава трима комисари на мястото на временното правителство, което се отказва от пълномощията си.

На 9 септември Великите сили получават телеграфическа нота от княз Александър:

„Старата Източна Румелия престана да съществува и народът ме прогласи за свой княз. Жителите на българското княжество поискаха от мене единодушно да приема това назначение; като взех предвид моя свещен дълг спрямо моя народ, аз приех чрез прокламация към българския народ. Стигнал в Пловдив и взел в ръцете си управлението, заявявам по най-тържествен начин, че съединението на двете Българии стана без всяка враждебна цел спрямо отоманското императорско правителство, на което признавам суверенните права. Поръчителствувам за спокойствието на двете страни и за сигурността на жителите без разлика на раса и на вероизповедание. Отправям се (към респективните правителства на Силите) с молба да признаете това ново положение и моля да ходатайствувате пред негово величество султана да санкционира съединението за избягване на ненужни кръвопролития, защото народът е решен с кръвта си да защищава свършения факт.“

Междувременно княжеското правителство мобилизира армията си и изпраща наличните си войски в подкрепа на милицията в Южна България. Народното събрание, което се събира извънредно на 11 септември, утвърждава тези мерки, като гласува кредит от 5 милиона лева за покриване на военните разходи.

Реакциите не закъсняват. Русия се обявява решително против Съединението, а негативното ѝ отношение към Александър намира израз в неговото отчисляване от руската армия и в отзоваването на всички руски офицери от българската армия на 22 септември 1885 г.Отзован е и военният министър Кантакузин, а неговото място за първи път заема българин – Константин Никифоров. Турция е най-пряко засегната и османското правителство веднага струпва войски по границата с Източна Румелия и окупира Кърджали и Тъмръш. Султан Абдул Хамид II обаче се въздържа от военна намеса, не на последно място поради натиска от страна на посланиците на Великите сили. На провелата се в края на октомври конференция на посланиците на Великите сили в Цариград британският посланик и френският му колега възпрепятстват изпращането на турски комисар в Източна Румелия. Посланическата конференция не успява да стигне до единодушно становище относно Съединението, което дава повод на сръбския крал Милан да нападне България.

Сръбско-българска война

Манифестът на княз Александър I за Сръбско-българската война

Изправен пред застрашителната реакция на Сърбия, която струпва войски в близост до българските граници, княз Александър се опитва да предотврати нападението, като залага на приятелските си отношения с Милан Обренович. Димитър Греков, доверено лице на княза и бивш министър, е изпратен при сръбския крал в началото на октомври с писмени уверения, че съединена България не храни агресивни намерения към Белград.Писмото не съдържа и намек за териториални компенсации за Сърбия, поради което Милан дава отрицателен отговор на писмото на княза.

На 2 ноември, когато Милан обявява война на България, княз Александър е в Пловдив. На следващия ден е вече в София и в качеството си на главнокомандващ провежда коронен съвет с участието на министри и висши военни, които трябва да одобрят план за бойните действия. На съвета е взето решение, въпреки значителното числено превъзходство на сръбската Нишавска армия, силите на Западния корпус да дадат битка на Сливнишката позиция до пристигането на главните сили от Южна България. Този риск е предпочетен пред първоначалния план на Александър за отстъпление от София и решителна битка при Ихтиманските възвишения.Отстъпление от Сливница се обсъжда и в края на първия ден от битката, 5 ноември, но на военния съвет се налага мнението, че задържането на София е от първостепенно значение по политически и психологически причини. Все пак князът нарежда на военачалниците да са готови за отстъпление, а на правителството в София – да изпрати държавната хазна на сигурно място в провинцията, а дворцовия архив в германската легация.

Княз Александър на бойното поле.

Отзиви за княза по време на войната дава близкият му съветник и придворен пастор Адолф Кох: „По време на цялата война той беше там, където опасността бе най-голяма. След всяко сражение обикаляше на кон частите, за да възпламени смелостта им и да ги изпълни с увереност в победата.“ В описанието си на битката при Сливница кореспондентът на вестник „Кьолнише Цайтунг“ Артур фон Хун свидетелства как в един момент от боевете на десния фланг, при Мека Црев, когато българските войски отстъпват, се създава реална опасност князът да бъде пленен или убитГенерал Стефан Паприков, през 1885 г. капитан и началник на щаба на Западния корпус, отбелязва в спомените си храбростта на Александър, но и го укорява, че, бидейки държавен глава, подлага живота си на риск.

Поражението в Брезнишкия бой, последвано от непотвърдени слухове, че сърбите напредват към София през Владая и заплашват българската армия с обкръжение, подтикват Александър да напусне Сливница и да се завърне в столицата рано сутринта на 7 ноември. Тази постъпка има деморализиращ ефект върху населението. Не е изяснено дали е продиктувана от желание на княза да организира отбраната на София или от опасения да не попадне в плен, ако остане на Сливница.[36] В крайна сметка битката е спечелена същия ден, благодарение на самоотвержеността на българските войници и инициативата на младите им командири Олимпий Панов, Стефан Тошев, Анастас Бендерев, Христо Попов.

Сливнишката битка води до прелом във войната и наред с това до активизиране на турската и европейската дипломация. Османското праввителство се опитва да използва ангажираността на българските войски, за да възстанови управлението си в Пловдив чрез императорски комисар. Княз Александър отхвърля това искане на великия везир, също както и предложението му да посредничи за примирие с Милан. Решението на княза е да води войната, докато сръбският крал има свои войски на българска земя и, съответно, предимство в бъдещите преговори за мирен договор. Парламентьорите, изпратени от сръбското командване след българските победи в Драгоманския проход и на Нешков връх, също са върнати с празни ръце.

Едва на 16 ноември – ден след като българите овладяват Пирот и нанасят решително поражение на Нишавската армия – князът скланя на прекратяване на огъня. Решението не е съгласувано с правителството на Каравелов и предизвиква недоволството на министрите, тъй като пътят на българските войски към Ниш е открит, а сръбската Тимошка армия все още окупира Видинско (без самия Видин, който е обсаден). Князът обаче е убеден да спре бойните действия от граф Кевенхюлер, австро-унгарския пълномощен министър в Сърбия, който посещава лично Батенберг в българската щаб-квартира и го заплашва, че ако българите продължат настъплението си ще срещнат армията на Австро-Унгария, а навлизането на австро-унгарски войски в Сърбия ще бъде последвано от руска окупация на България.С Букурещкия мирен договор (февруари 1886) България е принудена да приеме довоенното териториално статукво без всякакви финансови компенсации за сръбското нападение, но Съединението с Източна Румелия е утвърдено.

Потвърждаване на Съединението

Турската дипломация не спира усилията си да възстанови стария статут на Източна Румелия чрез колективен натиск от страна на Великите сили върху България, но среща съпротивата на Великобритания. Опитът за изпращане на султански комисар в Пловдив в края на ноември 1885 г. среща енергичната съпротива на местните власти и демонстрации на населението и се проваля. През януари 1886 г. османското и българското правителство сключват спогодба, с която обединението на Северна и Южна България се допуска в замяна на военно-политическо обвързване на Княжеството с Турция. Според спогодбата княз Александър застава начело на Източна Румелия за пет години като генерал-губернатор. Само след два месеца обаче под руски натиск е приет Топханенският акт, който ревизира спогодбата, като премахва клаузата за военна взаимопомощ и преформулира някои клаузи. По настояване на Русия, която е решително срещу Александър Батенберг, в клаузите не се споменава изрично името му, а териториалните отстъпки в полза на Османската империя в Източните и Средните Родопи са с формулировка „докато управлението на Източна Румелия и това на Княжеството ще бъдат в ръцете на една и съща личност“. В замяна на това османското правителство се отказва от правото си да въвежда войски в България в случай на вътрешни размирици. Актът постановява Органическият устав на Източна Румелия да бъде изменен в 4-месечен срок от специална българо-турска комисия със санкция от посланиците на Великите сили в Цариград.

Българското правителство приема официално Топханенския акт в края на март. На 5 април 1886 княз Александър е провъзгласен за османски управител на Източна Румелия. Условията, при които Съединението е потвърдено в международен план, обаче водят до вътрешнополитическа дестабилизация в княжеството през пролетта и лятото на 1886 година. Русофилската опозиция и част от националистите (начело с Васил Радославов) остро критикуват правителството и особено П. Каравелов за териториалните отстъпки и непроменения статут на Източна Румелия, както и дори само за това, че България ще участва със свои официални представители в работата на комисията за ревизия на източнорумелийския устав. В края на юли 1886 г. тази комисия се събира в София, за да уточни прехвърлянето на правомощията на султана върху княза и поемането на финансовите задължения на Източна Румелия от княжеството. С настъпването на 9 август и последвалите събития по прогонването на княза комисията прекъсва своята работа (и никога не я подновява). Прекъсването прави турската страна под предлога, че нямат насреща си легитимни български представители.