"Гърмящата скала" в България дава знак за най-дългия ден в годината и оставащото време

20/06/2024, 10:49

Кадър Filipov Ivo, Уикипедия

Юнското слънцестоене ще настъпи днес.

Лятото настъпва малко преди полунощ, в 23.50 ч. На този ден денят е най-дълъг, а нощта - най-къса. Тази година е най-ранното лятно слънцестоене от 1796 г. насам, когато то е настъпило на 20 юни в 20.45 ч.

В Северното полукълбо това слънцестоене ще отбележи началото на лятото и най-дългия ден от годината. Ранни зори. Дълги дни. Късни залези. Кратки нощи. Слънцето ще се издига високо всеки ден, пресичайки небето. Междувременно на юг от екватора ще започне зимата, предаде Кросс.

За нас, изморените от дъждовете досега, ни е все още трудно да осъзнаем настъпването на лятото, но фактът си е факт - оттук нататък дните ще стават по-къси.

Древните хора са знаели, че пътят на слънцето през небето, продължителността на дневната светлина и местоположението на изгрева и залеза се променят през цялата година.

Те изграждат и почитат паметници, които проследяват пътя на Слънцето като Стоунхендж или пещерата "Утробата" в Родопите.

Утробата е древно пещерно светилище, с несигурна датировка поставена в широки граници от Каменно-медната епоха до Бронзовата епоха. Обектът се намира близо до село Илиница, в местността Тангардък кая, на около 12 km северозападно от Кърджали.

Представлява естествен хоризонтален процеп в скала, който е бил допълнително изсечен и оформен от човешка ръка, наподобяващ на матка (утроба). Редица археолози, изследващи пещерата Утроба, са възприели наименованието на местността Тангардък кая за официално наименование на обекта

Височината на отвора е 3 m, ширината 2,5 m, а дълбочината – около 22 m. В дъното на пещерата се забелязва издълбан олтар, който е висок малко повече от метър. В горната част на пещерата има пукнатина, през която за няколко минути всеки ден в 12 часа прониква слънчев лъч. Това явление е тълкувано като оплождане, свещеният брак между скалата и Слънцето, възраждането на живота от някои български траколози.

Пещерата е образувана в обособен карстов скален масив, недалеч от хребета на рида Илиница. Скалите са кредни варовици, подложени на силното влияние на ендогенните сили (тектонски движения). Процесите на физическо и химическо изветряне са довели до образуването на входна част – уширена тектонска цепнатина, в основата на която има няколко малки тераси. По-късно, по направление на основната тектонска пукнатина е създадена изкуствена галерия с дължина 12 м и средна ширина 1,5 м. В основата на скалата, по направление на цепнатината е изсечен силно наклонен коридор, водещ към входа на пещерата. На нивото на пода на пещерната галерия входният отвор е уширен в основата си и неговото вертикално сечение, гледано отвътре навън има формата на елипса с голям ексцентриситет. Дъното на пещерата е оформено своеобразно с изсичане на малка площадка и очевидно има олтарни функции.

В превод от местен турски диалект „тангардък кая“ означава „гърмящата“ или „шумящата“ скала. По средата на пещерата е издълбан полусферичен купол, който придава на акустиката на помещението особено звучене, което обаче резонира само на ниски мъжки гласове – по цялото протежение на кухината се разнася звук, подобен на гръм. Така местното турскоезично население е дало името на пещерата.

Официалното откриване на обекта за археолозите е благодарение на учителят спелеолог Минчо Гумаров от Кърджали, който пази в тайна местоположението на пещерата цели осем години по съвет на директора на Историческия музей в гр. Кърджали – Павел Петков. Той бил първият, когото Гумаров информира за местоположението и предназначението на пещерата.

Местоположението на пещерата е посочено на Гумаров от местни пастирки на кози на 20 март 1994 година.[2]

През 2002 г. Минчо Гумаров убеждава доц.Николай Овчаров, че трябва да посети една пещера, която се намира в близост до село Ненково. Археологът дълго се колебаел преди да тръгне към пещерата, въпреки това решил да разгледа мястото. Доц. Овчаров е скептичен, докато не съзира издълбани ниши издълбани край входа, характерни за светилищата в района.

На място Николай Овчаров има възможност да наблюдава явление, което той интерпретира като т.нар. „символично оплождане“ на Богинята Майка от Бога-Слънце, когато точно в 12:00 часа на обяд прониква в утробата и под формата на гигантски светлинен фалос започва да пълзи към олтара в дъното на пещерата. Ритуалът е частичен, защото само в определен ден в годината слънцето стига до олтара-матка. Изследвайки астрономическите обстоятелства на тези кулминации, Алексей Стоев и Пенка Мъглова по-късно отбелязват факта, че проекциите на лятното Слънце са къси и се движат в при входната част на пещерата. Дългите проекции могат да се реализират само когато Слънцето има отрицателни деклинации, което се получава през зимния сезон. Като се използват данните от Постоянната част на Астрономическия календар, се изчислява максималната височина на Слънцето по време на неговата горна и долна кулминация.

След първоначалният оглед доц. Овчаров кани известния украински археолог-спелеолог Тимур Бобровски да изследва обекта. При изследването Бобровски открива, че разположението на пещерата е юг-север, като отворът е от юг. Дължината е точно 22 метра. До дълбочина 16 m. пещерата е естествено карстова, но последните 6 m. са издълбани от човешка ръка.

За археолозите няма съмнение, че са открили Пещерата утроба – дълго търсеният храм на Великата богиня – майка, който се споменава в няколко антични извори.

Вътре в пещерата не са открити никакви археологически находки, но на скалното плато над нея по разкази на местното население иманяри са изравяли статуетки. Жители на околните села показали на доц. Овчаров керамични съдове и меден котел. Разказали, че в котела имало животински кости, които изхвърлили. Керамичните фрагменти, намерени на платото, са датирани от времето на скалния град Перперикон и Праисторическият светилищен комплекс Кая башъ край с.Татул. Овчаров твърди, че върху един от керамичните съдове, намерени край Тангардък кая, е открит надпис на Линеар А (писмеността регистрирана от учените за пръв път върху диска открит във Фестос, о-в Крит, Гърция). Археолозите предполагат, че над пещерата е имало селище.

След първоначалният оглед на древното скално изсечено светилище доц. Овчаров установява, че в северния край на галерията е издълбана полукръгла ниша с дупка в центъра, а когато се погледне в дупката, се виждат всички елементи, включително и отвора, който представлява матката.

Според него главната цел на древните архитекти била слънчевите лъчи под формата на „слънчев фалос“, да достигнат до 22-рия метър на пещерата, където е олтарът, което се случва само по пладне по време на Зимното слънцестоен

Резултатите от изследванията на Алексей Стоев и Пенка Мъглова показват, че тази пещера-светилище може да се свърже с изповядването на култа към Великата богиня-майка – веднъж годишно слънчевият лъч прониква в олтара, олицетворявайки свещения ѝ брак със Слънцето.

Освен това, своеобразното светилище могло да служи като инструмент за определяне на продължителността на годината и нейното начало с достатъчна точност. Системното наблюдение на положенията на входните проекции на Слънцето по време на ежедневните кулминации позволява да се броят дните между зимното и лятното слънцестоене. Тази процедура би улеснила много създаването и използването на примитивен календар и измерването на времето с единици, по-големи от денонощие, свързано с икономическите, религиозни и битови изисквания на обществото в тази епоха

ерменджиев подчертава, че би следвало да се проведе специализирано археостраномическо изследване, което да изясни връзката на обекта с движението на небесното тяло, тъй като Луната е другото голямо небесно светило, което е способно да осветява предмети и да хвърля сенки. (В тази връзка невярно и подвеждащо е твърдението на проф. Валерия Фол, че през периода 2000 – 1000 г. пр. Хр., влизащата през входа светлина, по времето на Зимното слънцестоене, е достигала олтара-утроба.

Днес знаем, че слънцестоенето е астрономическо събитие, причинено от наклона на оста на Земята и движението й в орбита около Слънцето.

По време на юнското слънцестоене Земята е разположена така, че Северният полюс е наклонен най-много към слънцето.

От Земята ще се вижда, че Слънцето грее директно над главата по обед на 23,44 градуса северно от екватора, по въображаемата линия, обграждаща земното кълбо, известна като Тропик на рака - кръстена на съзвездието Рак.

Всички места на север от екватора по това време имат дни по-дълги от 12 часа, а на юг от екватора - по-кратки от 12 часа.

В България астрономическото лято настъпва рано сутринта на 21 юни 2021 г. в 06:32.

Слънцето ще изгрее в 5:48 и ще залезе в 21:08 часа.

На 21 юни светлата част от денонощието ще продължи 15 часа и 19 минути и 30 секунди и постепенно ще започне да намалява.

Терминът "слънцестоене" идва от латинската дума "solstitium", което означава "слънцето стои неподвижно".

В деня на юнското слънцестоене Слънцето достига най-северното си положение, както се вижда от Земята. В този момент зенитът му не се движи на север или на юг, както през повечето други дни от годината, но стои все още над Тропика на Рака. След това обръща посоката си и отново започва да се движи на юг.

В рамките на няколко дни преди и след слънцестоенето, Слънцето почти не променя деклинацията си, височината му пообяд в небето почти не се променя (височината се променя съгласно графика, която е близка до формата на горната камбанообразна част на синусоида).

Обратното се случва по време на декемврийското слънцестоене. Тогава Слънцето достига най-южното си положение на небето - Тропика на Козирога - стои неподвижно и след това обръща посоката си на север.

Преди Николай Коперник, който за първи път обяви пред света хелиоцентричната система, хората са вярвали, че Земята е неподвижна, а Слънцето се върти около нея. Използването на думата "слънцестоене" е спомен от онези времена.