Нешка Робева: Въпреки всичко ни има и пак ще ни има!

Дата: 26/02, 17:29

Булфото

Има хора, които печелят медали.
Има хора, които печелят сърца.
И има личности, които създават епохи.

Нешка Робева е от третите.

Тя не просто тренираше гимнастички. Тя изковаваше характер. Не просто подреждаше съчетания. Тя създаваше изповеди в движение. Под нейно ръководство България спечели 294 медала от световни и европейски първенства и олимпийски игри. Но зад всяко злато стоеше не блясък, а безсънна нощ. Не аплодисменти, а сълзи. Не компромис, а предел.

В студиото на "Нощен хоризонт" по БНР тя говори така, както винаги е живяла – директно, без украса, без страх.

"В спорта, както и в живота, няма нищо по-страшно от посредствеността."

Това не е просто фраза. Това е диагноза.

Попитана кое е по-опасно – талантливият, който се е отказал, или посредственият, който вярва, че е гений, тя отсича:

"Безспорно второто. По-страшно от това да си глупав и работлив няма."

В думите ѝ няма злоба. Има болка. Болка от времето, в което самочувствието изпреварва покритието, а шумът заглушава труда.

"Имам чувството, че ни облъчват от сутрин до вечер с глупост."

Това казва човек, прекарал живота си сред деца. Човек, който знае колко талант има в тях – и колко лесно може да бъде пропилян.

Тя не помни медалите. Помни смеха.

Изненадващо, когато я връщат към онези 294 отличия, първата ѝ картина не е подиумът.

"Не си спомням много състезания. За мен състезанието винаги е било нещо ужасно – пълна мобилизация."

Тя помни друго – как момичетата имитират треньорите, как се смеят, как са млади и дръзки. Помни Лилия Игнатова не само като шампион, а като артист. Като характер. Като личност.

Защото "златните момичета" не бяха просто отбор. Те бяха време. Бяха дух. Бяха онова усещане, което караше цяла България да притихва пред телевизора.

"Не можеш да обясниш изкуството. То е усещане."

Разказва за съчетание по музика на Жак Брел. Риск. Смелост. Емоция.

Години по-късно в Япония я питат какво е искала да каже с тази композиция.

"Когато правиш танца, ти не искаш да кажеш нещо. Ти просто вграждаш душата в музиката."

Една треньорка ѝ споделя: "През цялото време плаках."

И това е отговорът.

Спортът не е само победа. Той е пример.

За Нешка Робева спортът никога не е бил частна територия.

"Спортът се прави за хората."

Големият спортист, според нея, трябва да бъде герой – не защото печели, а защото показва път. Защото доказва, че дисциплината и трудът имат смисъл. Че можеш да надскочиш себе си.Т

Тя довършва изречението "Въпреки всичко…" така:

"Ни има. И пак ще ни има.“