Неделя Щонова на Задушница: Отиде си прекрасна жена на 60 години, всичко започна с нещо дребно

23/02/2025, 11:42

Кадър Фб

Много тъжен пост пусна на Задушница д-р Неделя Щонова.

Тя разкзава за своя позната на 60 години, която си е отишла твърде рано от този свят.

Ето какво пише тя:

Последният изгрев

Тя винаги обичаше изгревите. Имаше нещо почти свещено в това да гледа как слънцето бавно раздипля светлината си върху света. Все едно животът всеки ден започва наново, с нова възможност и нова надежда.

Но този изгрев ... днес ... този изгрев, днес, тя не го видя.

Току що в магазина разбрах, че една прекрасна жена, на 60 години, днес рано сутринта си е отишла от този свят.

Всичко започва, както започват повечето истории, с нещо дребно. Един запек. Осем дни, които изглеждаха като нещо незначително. И все пак ... тялото винаги говори, но ние рядко спираме ... за да чуем, за да се вслушаме.

Когато се върна от онова пътуване до Мавриций, беше още изпълнена със слънце, с вкус на солена вода по устните и с онова чувство, че светът може да бъде добър. Но осемте дни мълчание на тялото ѝ бяха нещо, което крие буря.

Диагнозата дойде като удар. Рак на дебелото черво. Сякаш някой дръпна пода под краката ѝ. И въпреки че дори тогава слънцето продължаваше да изгрява всяка сутрин, тя започна да го усеща все по-далечно, все по-недостижимо.

Операция. След нея ... анус претер, който трябваше да бъде временно убежище. Но после дойде още една операция. И още една. Девет пъти тялото ѝ бе отваряно, за да се търси изход. Девет пъти надеждата се появяваше и умираше, докато накрая всичко се превърна в очакване без край. В един момент, когато вече беше изминала целия този път, тя погледна доктора право в очите и му каза:

- Искам евтаназия. Това не е живот ...

Но животът никога не започва с диагнозата.

Ако върнем лентата още назад, още преди онзи осемдневен мълчалив вик на тялото, ще открием друга болка. Болка, която не може да бъде засечена с колоноскопия, но която те раздира отвътре.

Лична драма. Предателства. Сълзи, които е плакала нощем, без никой да види.

Любови ... превърнати в рани. Разочарования ... впити в душата, като тръни.

Животът понякога ни разпилява … сякаш сме счупени огледала ... отраженията остават, но цялостта се губи. И когато загубиш тази вътрешна цялост, тялото започва да носи товара на душата. И всяка болка се утаява в биохимията на клетките ни.

Сега знаем, че стресът и болките в душата ... те не са просто някакви там чувства ... те са биология. Рушат клетките, разпалват възпаления, превръщат тялото в поле от тихи, мрачни и опустошителни войни, които един ден избухват с диагноза.

Тя не знаеше това, когато душата ѝ се напукваше под тежестта на живота. И раните. Никой не ни учи как да запазим себе си. Как да защитим онази вътрешна нежност, която ни прави живи, дишащи, светли.

Но трябва.

Трябва, защото ако не го правим ... животът може да ни “възнагради” със състояния, в които ... просто да не ти се живее повече ...

Днес е Задушница.

Днес, когато спомените за тези, които вече ги няма, бавно се полюшват ... сякаш воали из въздуха, може би е моментът да спрем ... да се погледнем.

Как живеем?

Слушаме ли тялото си?

Пазим ли душата си?

Грижим ли се за онзи вътрешен свят, който е най-свещен храм?

Може би е време да направим колоноскопия, защото превенцията спасява.

Може би е време да направим инвентаризация на живота си, защото душата също се нуждае от грижа.

Може би е време да си върнем цялостта, преди да стане късно.

Днес ... пламъците на свещичките ще трептят между този свят и другия ... и нека си припомним ...