Явор Дачков: „Оркестър без име“ е един от най-неприятните филми, чиято простотия сега дори е извадена в някаква реклама

26/10/2025, 22:12

Кадър БНТ

Явор Дачков остана верен на себе си и попиля сериал по БНТ:

Попаднах по БНТ на някакъв нов български сериал, направен наскоро. Основната червена линия в него е простотията. Начинът, по който разговарят героите, темите, около които се върти сюжетът и т.н. – простотията е водещо начало. Не е търсен ефект, а органично излъчване на продукцията. Когато сценаристите пишат, режисьорите поставят, а актьорите играят, всички сякаш се чувстват длъжни да възхваляват простотията и да я превръщат в обединяващ код – единственото, което, според тях, публиката ще разбере и приеме като общ език.

И единственото, в което изглеждат органични.

Изглежда, че цари почти пълно единодушие: когато се правят филми за българския живот, простотията се възприема като неговия естествен стил. Изключенията днес – като филмите на Стефан Командарев, които поставят акцент върху социалното – са малко. В миналото има доста повече - Методи Андонов, Еди Захариев, Христо Ганев - Бинка Желязкова и още няколко значителни творци.

Така е и в повечето филми, създадени преди 1989 година, с малко красиви изключения. Останалите – особено досадните и недодялани филми, направени около честването на 1300-годишнината, организирана от Людмила Живкова, за ханове и прочие – са обидни за вкуса.

Един от филмите, които са ми най-неприятни, е „Оркестър без име“, чиято простотия сега дори е извадена в някаква реклама. Знам, че това е един от най-обичаните български филми за мнозина, но за мен винаги е бил пълен потрес.

Отраснах сред кръчмарски музиканти по време на социализма – хора, които слушаха джаз, бяха истински професионалисти в професията си, четяха Вонегът, Стайнбек, Керуак, Достоевски и Булгаков, ненавиждаха обръщението „другарке“ и живееха в свой, напълно различен свят от официалния. Нищо общо с мамалевщината и аркашката простотия на „Оркестър без име“ и с втръсналото „Оставаме“, което винаги ми е звучало като заплаха. Защото тази простотия и грубото „Аре, бе, ко прайм, донеси две бири“ в човешките отношения наистина останаха. И не само останаха, но и взеха властта, и започнаха да управляват.

Филми като „Понеделник сутрин“, "Бялата стая" (чиста естетика) или „Вилна зона“ (жестока документална сатира срещу простотията на средностатистическия социализъм, която е и най-устойчивата българска почва) са малки изключения сред онези полупрофесионални опити да се прави кино. Изключения има, но те се губят в общото усещане за халтура, самодейност и органически извор на несекваща простотия.

И да – почти винаги нищо не се разбира заради лошия звук, който като пегел пронизва българското кино. И заради дикцията на актьорите. Сигурен знак за мърлящина, която се вижда и в асфалта по пътищата, и в „Елените“, и навсякъде другаде.