Любен Дилов - син: Политиците са дъно, но журналистите са 20 метра под него

27/10/2025, 16:37

Кадър Евроком

В епоха, белязана от системна политическа криза и рекордно ниско обществено доверие, българската медийна среда получи поредната си шокова диагноза. Този път тя дойде не от доклад на „Репортери без граници“, а от един от народните представители от партията-мандатоносител – Любен Дилов-син, пише Златина Петкова в Евроком.

В наглед рутинно интервю пред репортера на „Евроком“ Златина Петкова бившият журналист формулира дефиниция на моралния упадък, която отеква с плашеща прецизност. Около 07:40 минута от разговора, в опит да опише състоянието на политическия елит, Дилов заяви:

„Политиците са дъно, но журналистите са 20 метра под него.“

Ето и коментара на изданието:

Това изказване, пронизително в своя цинизъм, далеч надхвърля рамките на обикновена обида. То не е просто реторична хипербола; то е съзнателно и брутално преобръщане на йерархията. В класическата демократична парадигма медиите, колкото и да са несъвършени, функционират като коректив на властта – „кучето-пазач“. Изказването на Дилов обаче не просто упреква „пазача“, че спи. То го позиционира като нещо по-низше, по-дълбоко затънало и по-компрометирано от самото „дъно“, което би трябвало да наблюдава.

Аргументът, скрит зад обидата, е смазващ: ако политиците са „дъното“ на обществения договор, то медиите, според тази логика, са се превърнали в техен подземен, симбиотичен придатък. Те вече не просто отразяват „дъното“ – те са се вкопали под него, изхранвайки се от неговите отпадъци и легитимирайки съществуването му чрез собствената си, още по-дълбока, морална девалвация.

Но думите на Дилов не бива да се разглеждат изолирано. Те са вербалният саундтрак към един много по-тревожен, институционален процес. Скандалът с изявлението му съвпада по зловещ начин с новината от края на миналата седмица за отнемането на парламентарната акредитация на журналиста Кристияна Стефанова.

Това, което Дилов артикулира с цинично остроумие, властта изпълнява с административна бруталност.

Двата акта са две страни на една и съща монета – делегитимацията на журналистиката. Първият (на Дилов) е реторичен – той цели да убеди публиката, че журналистите не заслужават доверие, защото са „по-зле“ и от най-лошите политици. Вторият (със Стефанова) е процедурен – той физически ограничава достъпа на журналиста до информация, превръщайки я от коректив в аутсайдер.

Когато „дъното“ (политиците) се почувства застрашено от онези, които е обявило за „20 метра под себе си“, то не просто ги обижда – то им отнема инструментите. Акредитацията на Стефанова, отнета под съмнителни процедурни мотиви, е практическото приложение на тезата на Дилов: ако си „под дъното“, нямаш работа „на повърхността“, където се взимат решенията.

Така се затваря порочният кръг. Реториката на Дилов подготвя почвата за административни действия като това срещу Стефанова. А административните действия, от своя страна, доказват тезата на Дилов – че журналистите са безсилни, избутани не просто в ъгъла, а в метафорична шахта, от която могат само да наблюдават как „дъното“ бетонира своето статукво.

Въпросът, който остава да виси със страшна тежест, не е дали Любен Дилов-син е прав. Въпросът е какво правим, когато „дъното“ започне да диктува не само правилата на играта, но и дълбочината, от която ни е позволено да я коментираме."