Почина Роси Антов

Дата: 28/12, 00:45

снимка: Снимка Пиксабей

Внезапно почина писателят от Пловдив Роси Антов. Тъжната вест бе съобщена в социалните мрежи от негови близки и приятели, видя plovdiv24.bg.

Новината шокира литературната общност и последователите му в социалните мрежи, тъй като само часове преди смъртта си Антов е бил активен и е публикувал текст в личния си профил във Facebook.

Роси Антов е роден на 10 ноември 1962 г. в Михайловград (днес Монтана), а родовите му корени са от село Горни Лом. Средното си образование завършва в Белоградчишката гимназия през 1980 г., а висшето – във ВФСИ "Д. А. Ценов“ – Свищов, със специалност "Финанси и банково дело“ през 1987 г.

В продължение на години живее и работи в Монтана, а през 2020 г. се установява в Пловдив. Професионалният му път е изключително пъстър – работил е като стругар, общ работник, счетоводител, застраховател, икономически директор, счетоводен експерт, шофьор и управител на частна търговска фирма.

Под псевдонима Дивак Турлак Роси Антов се утвърждава като ярък и разпознаваем автор със силно присъствие в социалните мрежи. Той е автор на книгите "Ключ за жива вода. Разкази“ (2018), "Есента на нежния циник“ (2019), "Мачко Начков… и други човеци“ (2022), "Вселената на скитащата душа“ (2023), "Табор в мъглата“ (2024) и "Когато времето танцуваше“ (2025).

Загубата му е още по-болезнена, защото буквално до преди няколко часа писателят е публикувал текст, който днес мнозина възприемат като своеобразно сбогуване. Последната му публикация е направена около 19:00 ч. и представлява дълбоко личен и философски размисъл за живота, паметта и малките, но истински важни мигове.

В нея Антов пише, че когато животът "минава като на филмова лента“, не се появяват дипломи, кариери, придобивки или сривове, а спомени за детство, родители, баби и дядовци, първи любови, синовете му, природата, прегръдките и обичта. "Няма нищо голямо и важно. А не бих искал да загубя нито един от тези дребни мигове. Защото ще остана без живот“, пише той.

Светъл да е пътят му!

А ето я и последната му публикация:

Аз пак не спах. А когато се събудих, се сетих нещо. На два пъти през живота си съм виждал как същият за миг преминава като на филмова лента пред очите ми. Но и нещо друго се сетих. И това е интересното. Пред очите ми като на филмова лента преминаваха мигове. И осъзнах колко просто стоят нещата на тоя свят. Не видях бележника с оценките от училище. Не видях дипломата от института. Не видях как започвам първата си работа. Не видях как правя успешна кариера. Не видях как се сривам. Не видях как се изправям. Не видях как купих първия апартамент. Не видях как купих първата кола…

Бах ти ужаса. Оказа се, че не съм видял най-важните неща в живота си. Видях хиляди мигове, но не и най-важните.

Видях как с мама и тати сме на море. Видях сестра ми с превързано коляно. Видях баба и дядо, с които ловим раци през нощта. Видях как с приятели скачаме във вир. Видях как хванах първата си риба. Видях как сръндак пие вода. Видях планина и планинска река. Видях извор. Видях първата си целувка. Видях скалите до Белоградчик. Видях една чешма сред тях. Видях парк и алея, по която вървя с момиче. Видях и как ям бой, що вървя с точно това момиче. Ама не болеше. Видях синовете си. Малки и луди. Видях язовир. Видях много неща. Видях много обич. Видях каньон сред скалите. И змията, която го пази. Видях лятна буря. Видях есенно топло море. Видях сняг. Видях и синчец. Видях как мирише липа. Видях ей такива дребни неща. Дребни като една прегръдка. За да стоплиш. Или да те стоплят. Бах ти живота!?

А после запалих цигара навън. Под зимно тъмно небе. И се сетих, че няма нищо случайно. Изпуших я и влязох да напиша това. Това е моят живот. Един миг. От мигове. Някакви дребни такива. Няма нищо голямо и важно. А не бих искал да загубя нито един от тях. Защото ще остана без живот.

Това е. Отивам да пуша. Пак. Под зимни звезди.