Александър Кадиев: Майка ми загуби парите ни за месец живот на "Тука има, тука няма"!

---

Интервю на Анлия Попова, "Блиц"

Александър Кадиев е роден на 30 август 1983 г. в София. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Стефан Данаилов. Освен като звезда на сцените,„играе ролята” и на тв водещ, а екранната аудитория го познава не само като лице на „Преди обед” по bTV, но и преди това с образа на Пламен в сериала „Стъклен дом”.

Сашо Кадиев е син на известната актриса Катерина Евро, но твърди, че никога не е бил в сянката на майка си. „Всички срещи в „Преди обед“, работата пред камера, са неща, които моите приятели и колеги най-вероятно никога няма да имат. Това е подарък от съдбата, голямо нещо, което се случва само веднъж, най-много два пъти в живота. И се пада на малцина. Аз съм на 30 години, мои връстници умират всеки ден. А ако умреш утре, без да си получил нищо от живота?!... И защо? Понеже си пропуснал, казвайки: „А, не. Това не е за мен!”, споделя преди време Александър Кадиев. И в сегашния ни разговор продължава да реди събитията в живота си с откровена емоция:

- Сашо, как продължава емоцията…?
- Всеки ден, шеметно! Помня, че първата награда, която получих, беше още в академията, когато завърших. Беше награда на НАТФИЗ за „Най-добър актьор на випуска” – една бронзова статуетка. След това, когато постъпих в професионален театър – в Малък градски театър Зад канала, играх във „Великолепният рогоносец”, което ми е и първата голяма роля. Всички трябваше да излязат на сцената с маски на главата – с моя лик. Маската се превърна в един от любимите ми предмети с времето. Изиграх един патологично болен от ревност човек. Получих една награда – „Иван Димов” – за млад талант на България, и една номинация за „Аскеер”… Тази маска я подарих благотворително преди един месец. От едно място се свързаха с нас, искаха един мой любим предмет да бъде даден и продаден на търг, за да може да се съберат пари за болни дечица. И аз подарих маската.

- Знам, че майка ти Катерина Евро изобщо не е искала синът й да става актьор…
- Да, така е, макар че бях чел някъде и че се е страхувала от това, което е малко преувеличено. Може би просто е искала да се занимавам с нещо, което да ми носи повече пари, да е нещо по-сигурно. Понеже нашата професия, актьорската, не е от най-сигурните неща. А и заплащането в никакъв случай не е добро. Нещата като че ли малко се попромениха в днешно време и ако имаш достатъчно добри качества, се намира работа. В този смисъл пари могат да се изкарат, но не са кой знае какво. Не може да се забогатее, но човек може да живее добре.

- Имаш колеги, които таят жестока нотка на разочарование в душата си точно заради обидно ниското заплащане…
- Истина е - да, обидно е! Навсякъде по целия свят това се счита за престижна професия, която се цени високо – и от публиката, и от обществото изобщо, и съответно - финансовото измерение е много добро. Като паралел в България професията е на много, на много ниско ниво.

- От кого си се учил на актьорски занаят?
- Не съм се учил в този прекия смисъл. Кумири нямам. Учил съм се от това, което съм гледал по филмите – и нашите, и тези по света. Там човек се учи несъзнателно, просто като ги наблюдава. Но най-вече черпя актьорско вдъхновение от начина си на работа и от себе си.

- Ти си още млад човек и това със сигурност не е достатъчно за добрия опит…
- Разбира се, да. Съгласен съм. Но актьорът е така устроен, че борави с впечатления и с това, което казахте – микс от най-различни сцени от живота, които е събрал. И, честно казано, разговорът ми е много интересен, защото не съм очаквал да протече по този начин. Замислям се за много неща…

- Актьор без куриози на сцената няма! Твоите кои са?
- (усмихва се) Да, няма. На сцената се случват много неща, доста динамично е. Даже понякога стават доста неподозирани за мен ситуации, в които просто трябва да се реагира, а на сцената сякаш нещо става, някакво паралелно измерение. Получава се някаква магия и просто продължаваш да играеш, независимо от обстоятелствата. Преди години, например, точно бях завършил, и играем едно представление на театралния фестивал във Варна – „Варненско лято”. И спектакълът върви, салонът е пълен с публика, всичко е нормално. Изведнъж, не разбрах как стана, откъде се чу, но чуваме някакъв шум. Салонът светна. И ни помолиха през микрофон да спрем да играем. И ние спряхме. Оказа се, че един човек в публиката си е глътнал езика. И нещо се е случило с него. Имаше опасност за живота му и трябваше да дойдат специалисти, да му помогнат. Но ние, актьорите, просто ей така, спряхме. Представете си филм, натискаш пауза и сцената замръзва. И така около 10 минути. След това се върнахме сцената и продължихме спектакълът. Но много интересно – нас са ни учили никога, при никакви обстоятелства, може би само когато се касае за живота на човек, да не спираме спектакъла. Това ми се е запечатало в съзнанието.

- Човекът от публиката е добре, нали?
- О, да, да - човекът е добре. Дошли са екипите, помогнали са му, извадили са му езика, за щастие, и е започнал да диша нормално. Но не знам дали се е върнал в салона..

- Забравял ли си си някога репликите на сцената?
- Е, разбира се, понякога се е случвало. И в тези моменти се импровизира. Част от професията е. Но са се случвали и по-трудни ситуации, и интересното е, че болката не я усещаш в конкретния момент, едва след представлението. Един път така се ударих!… А няколко пъти ми се е случвало да си разрежа ръката по различни причини. Веднъж си спомням, имаше един пирон, закован в стената, аз минах с ръка през стената и пиронът ми се заби в ръката. И, за да не разбере никой, бързо си дръпнах ръката настрани. Започна да тече кръв обаче, и най-вероятно публиката видя това, но аз продължих да играя. На следващата сцена излязох навън, промих раната и се върнах в спектакъла. След края отидох в близка поликлиника, за да ми бият инжекция против тетанус. Куп неща са ми се случвали на сцената! Изкълчвал съм си крака след много силен удар. Но продължаваш да играеш. Просто няма как!…

- На моменти звучи даже жестоко! Болката сигурно е била много силна, за да не позволиш и на лицето да гримасничи заради нея?!
- Именно! Наистина сега, докато си го говорим това, звучи жестоко, на моменти сигурно и зловещо за някого, но като си на сцената, тогава адреналинът и концентрацията са толкова висок, че нищо друго не усещаш. Някак преодоляваш болката и продължаваш да си вършиш работата. Като някаква магия е! После, когато представлението приключи, разбираш колко те боли всъщност. Едва тогава…

- Майка ти е една от известните родни актриси. На теб някога пречело ли ти е сравнението, асоциацията, коментарите от типа „ето го, това е синът на Катето Евро”?
- Истината е, че много хора продължават да казват: „Това е синът на Катето Евро!”. Но то е нормално, асоциацията е много силна. Катето Евро наистина е много популярна и е трудно да не направиш тази асоциация, но аз нито се обиждам, нито се засягам. Свикнал съм още от дете с това. Винаги е вървяло редом в моя живот. Но не съм имал някакви борби или да съм се чувствал некомфортно. Напротив. И нещо друго – никога не съм се чувствал в сянката на майка си, поради простата причина, че съм си вършел моята работа по начина, по който аз я разбирам. Тя също си е вършела нейната. Няма опасност аз да се скрия в нейната сянка. Ако бях един човек, който да седи отстрани, на когото да не му върви в професията, да му е всичко надолу и да не му върви играта, вероятно тогава тази асоциация щеше да стои като сянка. Но аз нямам този проблем.

- Критикува ли те Катето Евро, чисто професионално?
- Оставила ме е по-скоро да си утъпча сам пътя, както намеря за добре. Разбира се, в някакви дребни моменти, си е позволявала да ми направи бележка, да ми даде съвет. Но по-скоро не ми се меси. И мисля, че одобрява това, което аз правя като цяло.

- Колко пъти си гледал „Оркестър без име”?
- (смее се) Със сигурност по-малко, отколкото най-големите му фенове. Хубав въпрос, наистина! Няколко пъти съм го гледал, 3-4-5 пъти със сигурност (усмихва се).

- Като малък си бил доста палаво дете, което редовно е изкарвало акъла на семейството си - какво ще кажеш по този въпрос?
- Наистина бях палаво дете. Доста даже! И имам много случки с Катето Евро (усмихва се). Веднъж, например, преди години, сигурно съм бил под 10-годишен, пътуваме с нея лятото към Лесидрен, към базата на театралните и филмови дейци, имаше такава. По пътя спряхме на едно от популярните за спиране места, за да си починем мъничко. И там един човек играеше на „Тука има, тука няма”, знаете я тази игра с топчетата в чашите. И майка ми казва: „Саше, дай да пробваме, ей така, заради шегата, да поиграем малко!”. Но така се зарибихме, че буквално за половин час си изхарчихме там всичките пари. Взеха ни парите за почивката за „Тука има, тука няма”! Тогава помня, че баща ми ни беше дал тези пари, за да отидем на почивка, защото ние седяхме там по 3-4 седмици. А ние изхарчихме за половин час парите, които трябваше да имаме там за месец живот. Майка ми ги изгуби на „Тука има, тука няма”! (смее се)

- И после какво стана? Без пари…
- Ами после се обадихме на баща ми…  Той ни каза, че не сме добре психически и ни изпрати нови пари (усмихва се). Но с майка ми винаги е весело - тя си е такава, много колоритна, трудно може да бъде скучно. С Катето Евро е удоволствие да се общува!

- А защо баба ти е поискала да се самоубие заради теб?! Какво си сътворил?!
- Бяхме на морето преди години – аз и баба ми. Майка ми е снимала филм. Бил съм много малък, но съм създавал големи неприятности на баба. В един момент сме се возили в едно от тези туристическите влакчета по морето. И аз съм искал да скоча от влакчето в движение, и в паниката тя ме хванала за ръката точно преди да падна. А аз като по филмите съм искал долу, да се жуля леко по асфалта (усмихва се). Разбира се, влакчето спряло, защото баба ми се развикала. Беше ми много нервирана след това. Звъннала на майка ми и казала: „Кате, повече не мога със Сашко! Просто сега ще отида тук и ще се самоубия!”. А ние сме били в Слънчев бряг. И майка ми казала по телефона: „В Слънчев бряг няма високи сгради, най-много като скочиш, да си направиш нещо друго. По-добре отиди в Бургас, качи се на хотел „България” и оттам се хвърли” - казала с усмивка, разбира се. Много такива щури случки имам! Но днес смятам, че много съм се променил. Отдавна не съм този палав човек. Не знам дали е за добро…

- Винаги е за добро, въпреки че детето никога не си отива напълно. А сега и не е само сцената, но и телевизионният ефир, защото ти водиш „Преди обед” с Деси Стоянова между театралните репетиции!
- (усмихва се) Така си е. Аз свикнах и с всекидневното ставане рано сутрин, и с репетициите след това. Защото веднага след предаването имам репетиции по 3-4 часа, после пък веднага отивам да играя спектакъл. Затова казвам, че най-натоварен ми е денят от 7:30 сутринта до 22:00 ч. вечерта. Време, през което е нон-стоп работата. Но човек свиква, оказва се, че човешкото същество е издръжливо!

Сашо Кадиев и колежката му от bTV Деси Стоянова не крият, че комичните и конфузни моменти в работата им са ежедневие. Мнозина помнят гафа с мопса на Катя Близнакова, който отказа да пее в ефир, но най-невъзмутимо „маркира“ стопанката си, докато тя го държеше в скута си. Или друг куриоз – с пуйката Лукреция, „помилвана” от Сашо за Денят на благодарността - пернатото се разпяло на стола на водещия и също оставило „миризливи следи” в студиото, б.а.

- А за личен живот кога остава време, ако остава…?
- Не остава много време за личен живот, но то на всеки работещ човек не му остава такова! Човек, докато е млад, трябва да гради професия и кариера, за да гледа семейство в бъдеще. Когато има работа, има работа. Когато няма работа, човек отделя внимание повече на личния живот, просто защото няма работа. Сега имам работа, така че - това е положението… 

- Кой е най-ценното, което си взел като съвет в живота си до момента?
- Това е трудно… Има много важни работи, които съм научил и от баща си, и от майка си. От баща ми това, че човек трябва да бъде по-хладнокръвен по отношение на изгодите. И че трябва да има силен характер, за да може да издържи дори на най-лошото, на загубата. Другото, което съм научил от него, е твърдостта на характера. А от Катето съм научил за другата част от живота – хубавата. Човек да мечтае за доброто, за хубавото - че ще му се случи. И то ще му се случи!

Спонсорирани връзки.



Спонсорирани връзки.