ПЕВИЦАТА НАДИНА КАЛОЯНОВА: По кориците на списанията са хора, които не правят нищо

---

 

Надина Калоянова е родена през1985 г. във Варна. Завършва Националното училище по изкуствата „Добри Христов” със специалност виола и втора специалност класическо пеене. Сега е на финала на следването си в Консерваторията. Един от най-запомнящите се проекти с нейно участие са поредицата концерти с Орлин Павлов и филхармоничен оркестър. В момента участва активно в три формации - “Vibe slaves”, “Soul Inc.” “Fool moon”. Стилът й на пеене може да се определи като коктейл от соул, джаз и R'n'B, макар че според самата нея тези определения вече са твърде демоде. 

 

Варна :Тук няма нито един клуб, в който музиката да е главното нещо

България: Взимам си държавния по виола и ще избягам с писъци оттук

Светът: Никой не казва, че ще ме „лапнат като топъл хляб“, но не е невъзможно

 

- Как един млад човек като теб измерва успеха си?

- За мен това е много лесно. Успехът е да видиш усмихнатите лица на публиката. Надявам се винаги да остане така, това да бъде моят личен връх. Искам и в бъдеще това да бъде моето мерило за път напред и успех. Дори да е само за определена вечер, за мен това е достатъчно.

- Няма ли значение признанието на по-опитните и известни музиканти, а също залите, в които пееш, да стават все по-големи, хонорарите - също?

- Да, разбира се, че има значение, но не това е целта ми. Аз не искам да бъда популярна в смисъла, в който такава е Златка Райкова и всички подобни. 

- А като Лили Иванова?

- Лили Иванова е певица от една съвсем друга генерация, продукт на едни други времена. На 25 години тя едва ли е мислила като Надина. Нито пък като Мария Илиева, да речем. Кариерата на Лили Иванова си е лично нейна. За себе си ще кажа, че не желая да съм на кориците на списанията, преследвана от папараци... За мен това е нещо ужасно! Губиш си личната свобода. Вярно, печелиш медийно внимание, но какво от това? Като пример можеш да сравниш колко често се появява Белослава на корицата на списанията, с едни други хора, които нищо не правят, но са постоянно там. Отказвам да съм част от нещо подобно, просто не харесвам това.

- Доколко си склонна да рискуваш в това, което правиш?

- О, рискове има постоянно. Достатъчно е да спомена, че понякога отиваш на уговорено участие, след което в последния момент ти казват, че няма да пееш тази вечер. Или просто да не дойдат хора. Рискове винаги има, особено в България, където музикалният бизнес просто не съществува като такъв, а като нещо тотално друго, неясно какво. Всъщност предпочитам рисковете в самата музика...

- Да, аз също за това питах... Понякога музиката може да е такава, че резултатът от нея да не са усмихнати, а да речем замислени и дори тъжни лица. Голяма част от публиката счита, че музиката не е нещо повече от обикновено забавление...

- По повод това мога да кажа, че Варна е град, в който няма търсене на по-сложната, на истинската музика, на истинските текстове, ако щеш, писани от поети и писатели. Такъв град е Пловдив, за който гласувам с две ръце. Там има места, в които през деня има литературни четения, представяния на книги, а вечерта се свири джаз, и то с участието на най-добрите български музиканти. София е също такъв град, но по друг начин. Там нещата зависят най-вече от името ти.

 

- А защо се получава така във Варна?

- Може би защото хората тук предпочитат евтините забавления. Второ, защото във Варна няма нито един нормален, хубав и голям клуб за жива музика. Не говорим за бар на плажа, в който от време на време се свири, или ресторант с певец и китарист като бонус към вечерята. Просто няма място, където музиката да е в центъра на нещата. А и скоро не очаквам да се появи...

- Задържа ли те нещо във Варна тогава?

- През септември ми е държавният изпит по виола и след това мисля да... избягам с писъци от България (Смее се).

- За много български, в това число варненски музиканти, да заминеш за чужбина, означава свирене по скандинавските фериботи...

- Не, не говоря за това. Това го правих две години и ми беше напълно достатъчно да разбера, че не е за мен. Много е трудно. 50 дни пееш всяка вечер без почивка по 7 часа. Дядо ми почина две седмици след първия ми такъв договор. Гледах възрастни двойки, които танцуват, и докато пеех „Beseme mucho”, си давах ясната сметка, че моите баба и дядо никога не са имали шанс за подобен живот на старини... Там обществото е много различно, хората живеят и си говорят за съвсем различни неща от това къде да наместят едни 50 стотинки...

- Някои твърдят, че такива договори са голяма школа за музикантите, вярно ли е?

- О, да! Бях се научила за половин час да се подготвям за сцената – душ, прическа, рокля, грим. И след това направо от каютата – на сцената.

- Имаш ли съмнения относно избора си да заминеш за чужбина и да търсиш бъдещето си там? Смяташ ли, че талантливите българи просто нямат алтернатива, за да останат в България?

- Нямам съмнения в пътя, който съм избрала, защото знам, че това е нещо, което искам да правя. Да седна да плача защо тук, по дяволите, не стават нещата, просто няма смисъл. Подобни мисли биха ме вкарали в един затворен кръг, от който няма излизане. Решила съм да трупам опит, да вървя напред, да се срещам с музиканти, а дали ще е тук или не, за мен е все едно. Естествено, сигурно това звучи твърде самоуверено, защото пък откъде накъде аз като отида в чужбина, веднага ще ме „лапнат като топъл хляб“. Това е друга масова заблуда, но пък нещо подобно не е непостижимо.

- Какво мислиш за пеенето по изборите?

- То е същото като това, което се случва сега по клубовете - просто музикантите имат нужда от пари. Сигурно си има хора, които следват някакви убеждения, вече няма представа какви, но според мен повечето от тях мислят на дребно, как да си платят тока, телефона... Има все пак и такива, които с години пеят за една и съща партия, вероятно й вярват.

Веселин Златков

 

Спонсорирани връзки.



Спонсорирани връзки.