Български банкер остана без дом и без стотинка на старини
Бивш банкер се оказа в повече от критична ситуация на залеза на своя живот. Сам, без покрив над главата, без стотинка в джоба си, болен и напълно безпомощен. Разчитащ на добрината на приятели. Това е историята на Александър Минев, който е в ситуацията да е на легло, но без право на болнично лечение заради неотговарящи на клиничните пътеки диагнози. След светкавична реакция на социалните служби от четвъртък той е настанен в Старческия дом в Пазарджик, пише "Марица".
За историята си Александър разказва без особен ентусиазъм. Роден е в Пазарджик през 1947 г. и винаги е живял в града. Родителите му също били банкови чиновници и уважавани хора. Нямаше кой да ми помогне, затова стигнах дотук, кратичко обяснява човекът. Навремето получил висше икономическо образование в АОНСУ (Академия за обществени науки и стопанско управление). За годината на завършване казва само "много отдавна". След дипломирането си има около 19 години стаж като банков служител в различни равнища на служебната йерархия. По онова време бил част от местния елит. Уважаван човек, с авторитет. Не богат с пари, но богат на приятели. Днес си е проличало кои от тях са били истински. Само един - Кирил Цанков, както и дъщерята на друг - Димка Димкова, се интересуват от съдбата на Александър и правят каквото е по силите им, за да облекчат тежкото му положение.
До 1978-1980 година работил в банката - тогава била само една в Пазарджик. После, според думите му, започнал дейност в частния сектор, а той се изкушил да пробва късмета си на това поприще. Там има към десетина години труд, включително и като икономист, но без трудов договор. Това време му се губи като стаж. Не е търсил правата си. Човек, ако се замисли за правата си и за спазването им, се отчайва, вметва г-н Минев. Сега е още по-страшно оттогава.
По документи той има 19,8 г. стаж плюс още две от казармата. Има право на редуцирана пенсия, тъй като е навършил изискваните 65,8 г. Знае това, знаел го е и в момента, когато е придобил правото, говори адекватно и вещо за законодателни положения. Не е търсил пенсия. Документите му били откраднати от дома на негови приятели, които тогава го приютили. Първо починала майката на домакините, после - бащата. В къщата останали психично болни майка и дъщеря. Скарали се с него и той се преместил при друг познат. Така и не знае какво е станало с книжата му.
Знае, че след раздържавяването правоприемник на банката, където е работил, е Българска народна банка. Всички активи и пасиви са преминали там, обяснява Александър. Там се съхраняват и ведомостите, на чиито страници е вписан стажът му като банкер. Споделя, че не ги е търсил досега. По разни причини - ту ще излезе нещо по-спешно, ту столицата ще пламти в протести и ще е страшно да се пътува дотам... Така минали неусетно четири години в отлагане. Сега вече е болен и немощен, не е по силите му сам да се справи.
Тези документи не успял да съхрани, но си пази като скъпа реликва статиите, които е писал и публикувал за специализирани икономически издания. Старателно сгънати в дипломатическо куфарче. Плащали му добре за тях, защото били от квалифициран автор, по горещи и актуални проблеми, с тежест и професионализъм. Твърди, че само от тях се е хранел.
Някога, много отдавна, Александър е имал и свой дом. Който отдавна е продаден. Така се наложи, обяснява примирено мъжът. На сестра ми съпругът почина при трудова злополука. Голяма трагедия! Двете деца бяха студенти, а тя се примоли: Батко, трябва да продаваме тоя имот. Той беше неделим - две малки къщи, които нито могат да се разделят, нито да се продадат поотделно. Получих пари от своя дял, мислех да ги вложа в нещо. Но някой ги открадна. От къщата на познатите, при които живеех тогава.
За роднините си възрастният човек така и не отваря дума повече. Годините преди да падне под тежестта на годините и болестите прекарал в барака в промишлената зона, който приятел му предоставил, за да спи в нея.
Самият Александър неведнъж е помагал на хора в беда с кръвта си. Преди години писали за него във вестниците. Поводът: дал кръв, но скоро след това се наложило отново да дари, за да спаси умираща жена. Макар да е било опасно за него, не се замислил и отново легнал на кушетката. Казва, че с години е бил редовен кръводарител. Не е правил сметка точно колко, важното е да се помага.
На въпроса за какво в живота си съжалява най-много, отговаря: за нищо. От съдбата си не можеш да избягаш - така е трябвало да стане. Сега е под лекарски контрол, надеждата е възродена. Не смята, че ще може отново да пише статии. Не може да стане от кревата, дясната ръка едва държи химикал, пише бавно, лявата почти не може да я движи. Но вярва, че скоро ще се оправи, отново ще стане, ще проходи... Ще изгрее слънце и на неговата улица.
