Д-р Тодор Толев: Датата на раждане подсказва дали сме податливи на шизофрения

- Д-р Толев, напоследък все по-често медиите съобщават за психично болни, които извършват престъпления. Неотдавна ваш пациент извади нож на колежка в Бургас, мъж окупира кабинета на шефа на районния съд в Нова Загора, друг тормози цял блок в Пловдив. Увеличава ли се броят на психично болните у нас?

- Не знам, у нас няма надеждна статистика. От години се говори, че е необходим национален регистър на болните, но не се прави. А е необходим, защото сега никой не може да каже колко са например пациентите с шизофрения, кой от тях къде е, кой го лекува.

Преди време на една сбирка дългогодишният управител на психодиспансера в Бургас д-р Лорис Сайян каза: “Пациентът иска да му изпиша лекарство за 600 лв., а не да го водя на списък. Разбира се, аз му имам данните в нашия диспансер, има ги и в здравната каса, защото получава лекарства, има ги и в Раднево, защото е лежал там.

Въпросът е да се сложат всички данни на едно място, които по правилата за достъп до класифицирана информация да са достъпни за лекарите.” Но това е работа на държавата, не на болниците.

Регистър нямаше и преди 1989 г., но тогава редът беше ясен: до 3 дни след като изпишем един пациент, документите му трябваше да са на бюрото на съответния директор на психодиспансер по местоживеене, за да остане той под наблюдение.

Сега аз нямам право да задължа болния да отиде например в старозагорския диспансер - той може да отиде където си иска, може и никъде да не отиде.

- Тоест тоталитарната държава е държала изкъсо проблема, а сега е по-важно да не бъдат нарушени човешките права.

- Да, макар че никъде няма права без задължения. Вярно, че държавата носи отговорност, но не бива всеки да си изтрива ръцете в този пешкир.

У известна част от нашите пациенти случаите на груби противообществени прояви наистина идват внезапно като лятна буря, но в повечето случаи има предвестници за това. Близките им ги забелязват, съседите - също, но този период обикновено се пропуска.

Всеки вдига рамене - как да го накараме да се лекува, той не иска,  и накрая се стига до това, което пълни страниците на вестниците. Но кървави инциденти от норвежки тип или по американски образец у нас няма. Мисля, че този вид поведение не е присъщо на националния ни характер, което не е лошо.

Напоследък забелязвам, че се нагнетява напрежение около темата за психиатричната помощ. Има по-голямо недоволство, натиск и повече изисквания към нас, медиците. Но дали това има връзка с евентуално увеличения брой на болните, няма кой да ти каже.

За мен обратната връзка са срещите ми с близките на пациентите. Според тях битовите условия в болницата са по-лоши от представите им, персоналът е по-малко, отколкото трябва. И съветват: това да се направи, онова да се направи. У мен се образува чувство за вина, че нещата са такива, каквито не трябва да бъдат.

Но в нормално общество този, който е заинтересован, трябва да предприеме действия, за да реши проблема. Ние, от персонала на болницата, сме част от механизма, по който помощта се осъществява в рамките на това, което моите началници са ми дали като средства.

Обективно излиза, че това не е достатъчно. Кои са заинтересованите - пациентите и близките им. По обясними причини нашите пациенти не могат организирано да защитят правата си. Но и близките им не си мърдат пръста да заявят искания там, откъдето зависи - парламент, министерство. Щом няма протести, значи приемат реалността.

- Каква според вас е тази реалност днес?

- Категорично по-лоша отпреди десетилетия. Дори броят на психиатрите е много по-малък от необходимия. Преди бяхме 700 души и нагоре, не мога да кажа дали са били достатъчно, но днес сме 300-350 - не стигат лекари и медицински сестри.

- Но нали напоследък увеличиха заплатите ви?

- Хубаво е, че има увеличение, и това е едната страна - всеки би се радвал да му вдигнат заплатата. Но ако погледнем нещата откъм държавата, това си е разхищение на средства, защото увеличението е в такъв размер, че няма как да предизвика желаните промени и прилив на кадри.

Още преди години се допусна сериозна грешка, която доведе до конфронтация между колегите от болниците и диспансерите. Правилата, които определят финансирането, са различни.

Ние сме на държавен бюджет на исторически принцип - през годините е определяна годишна издръжка за легло и на колко легла колко персонал се полага. Точната сума е ведомствена тайна, но парите са фиксирани и те категорично не достигат.

При диспансерите се плаща според броя на преминалите болни. Диспансерите превъртат пациенти и приходите им са значително по-високи. Затова част от лекарите и сестрите се преместиха там, друга - на терминал 2. Диспансерите изсмукаха болниците откъм кадри, а гилдията ни, която преди бе хомогенна, се раздели на диспансерници и хора от болниците.

- Макар да няма надеждна статистика, усещането е, че все повече хора страдат от психически разстройства. Каква е причината?

- Отговорът е за Нобелова награда. Безспорно социалните фактори влияят, но това е обща приказка. Правени са много проучвания, има спорове дали съществуват социални фактори, които да водят до увеличаване на психичните заболявания. Като медик, който от години изучава шизофренията, зная, че природата и климатът не са причина човек да се разболее от нея.

Категорично не зависи и от пълнолунието. Тези фактори влияят на депресиите, тъмното например, но това е друга болест и не е първа крачка към най-зловещата - шизофренията. Афективните разстройства като мании и депресии са 6-7 пъти по-чести, но едва 1,1% от психоболните са шизофреници.

Доказано е още през 20-те години на ХХ век, че родените през зимата и пролетта са по-предразположени към тази болест. А в Раднево с нашите проучвания направихме връзка на рождените дати не само с болестта като цяло, но и с конкретни нейни симптоми.

Сега лично аз работя върху темата за връзката между шизофренията и умението на болните да разпознават емоциите върху човешкото лице. Те не могат да разгадаят езика на лицето, особено чувството на страх и тъга.

Ако се докаже връзката между симптомите на болестта и проблемите с разпознаването на отделните емоции, ще може да се търси и кои мозъчни центрове са увредени при шизофренията.

- Вие сте директор на болницата в Раднево от 1987 г. Как изглеждат тенденциите и проблемите с психоболните?

- При нас сега се лекуват около 400 души, сред тях са и 60-те човека, които живеят тук постоянно след болнично лечение в защитени жилища. Средният престой при нас е около 80 дни. 70% от пациентите ни идват тук доброволно, останалите - с решение на съда.

При нас се обособи една постоянна клиентела, която знае, че в Раднево  е по-добре и която не отива в психодиспансерите. Това са хора, които в един момент се нуждаят от психиатрична помощ, прегледи, лекарства. След възстановяването пациентите имат проблеми с автономното живеене навън, а близките им често нямат ресурс да ги гледат.

За тях са нашите защитени жилища - в тях хората живеят постоянно, като получават безплатно храна и подслон. Така разтоварваме отделенията си, но и осигуряваме възможност на тези пациенти да се издържат, защото те с труда си пък осигуряват цялата логистика на болницата. Полезни сме си взаимно. И понеже опитът е успешен, предстои да увеличим местата в общежитията ни с още 20-30.

- А обществото сякаш не е готово да живее заедно с такива хора?

- Това е обяснимо, защото другите хора живеят в повече несгоди отпреди и са станали по-чувствителни.

Източник: 24chasa.bg