Дворът, който чезне като черноморската скумрия
Наталия Вучкова, "Жената днес"
Любовта започва с представата за това каква би могла да бъде, а не каква е. Половината от нея е фантазия. От първия поглед до последния – хвърлен на раздяла, съм склонна да изпреварвам собствените си стъпки, да живея един дъх по-напред, да населявам места, до които още не съм стигнала. Представям си как прекрасно би било…
Любовта намира дом в желаното „утре” лесно, но понякога остава в щастливото „преди”. Моята любов към родния ми град се настани там, откъдето с някакво извратено постоянство го изтръгват – в по-красивото му минало. Преди понятието „усвоена жилищна площ”. Преди кооперациите, захапали тротоара. Преди достойнството на собственика да отстъпи пред бъдещи наличности в кесията му. Настани се в място без конкретен адрес – във варненския двор.
Дворът, който чезне като черноморската скумрия
Свива се като смокиня наесен, оставена на клона необрана, изсушена от обърналия се откъм морето вятър. Размива се зеленото от чимширите, които някога оформяха чертите му. Изсечени са дърветата, хвърляли сянка върху разговора на следобедно кафе. Заглъхнали са думите на старите варненци, разменени на тиферич в двора, малко преди слънцето да залезе.
Вървя по варненските улици и поддържам любовта си жива – с всяка среща с несъборен дом и незатлачен в бурени двор. Представям си какво би било, затваряйки очи пред това какво е. Как прекрасно би било. Подавала съм неведнъж молба за джакпот с надеждата, че милионите ще ми помогнат да спася нарочената за събаряне къща. Да откупя нецененото й минало, спомените на предишните поколения, свалените от пироните картини да се върнат по местата си, да светне дюшемето, да запеят последните лъчи на деня из неотваряната от години гостна. И дворът да остане – хубавият варненски двор, в който лятото продължава до последната чепка грозде, свалена от асмата. Където дядовците пият юзчета ракия, докато обсъждат по кои морета се носят синовете им, а
дечурлигата прескачат оградите в играта на безкрайно лято.
Все още не разбирам настървението, с което хората рушат граденото от собствения им род, за да поканят в бъдещия безличен многоетажен дом десетки непознати. Романтичната ми душа протестира всеки път, когато види оставени с дни и месеци отворени прозорци на старите къщи – архитект бе обяснил преди време, че така се ускорява процесът на самосрутване. Изкривената, висяща дограма оповестява смъртта на двора, фасадата, орнаментите.
Тази пролет ме уплашиха прозорците, зейнали отворени, на къщата на братя Симеонови на булевард „Приморски”. Най-любимата ми къща (не казвайте на другите ) – потънала в бръшлян и спомени за славни дни. Дворът й през април наподобява джунгла, бръшлянът може би е влязъл вече и в стаите. От години е заключена. Преди време на оградата увисна обява, че се продава, но джакпот не спечелих. Прибраха обявата.
Сега разбирам, че покривът е поддал. Минавам покрай зеления двор все по-често. Давам си допълнително време до неминуемото сбогуване.
