Джерард: Щях да набия Брендън Роджърс

В пореден откъс от новата книга на бившия капитан на Ливърпул Стивън Джерард "Моята история" легендата разказва любопитни истории, включително и за специалните уроци по омраза към Манчестър Юнайтед. Сърцатият полузащитник дори признава, че през миналия сезон е щял да скочи на бой на мениджъра на Ливръпул Брендън Роджърс, пише в. "7 дни спорт", цитиран от блиц.

Балтията срещу Андер Ерера
Сутринта в деня на мача се чувствах като животно в клетка. Докато загрявах през онзи мартенски следобед, феновете на Юнайтед отвориха гърла. Заливаха ме с помия, а любимата им песен ечеше навред: "Стиви Джерард, падни по гъз и дай топката на Демба Ба, Стиви Джерард". Щом им доскучаеше да пеят едно и също, превключваха на друга баналност: "Ти почти спечели титлата, сега можеш да си убеден, че почти я спечели." Гневът в подгонения звяр се надигаше. Феновете на Юнайтед се насъскваха още повече, докато в същото време "Анфийлд" беше тих и спокоен.
През първата половина на срещата се опасявахме от съперника и почти не влизахме в стълкновения. За мен това беше почти противоестествено. Борбите и сблъсъците са много важни в мачовете срещу Юнайтед. До началото на второто полувреме оставаше малко време. Хвърлих поглед към "Анфийлд", моето древно полесражение, и направих последна разгрявка, горейки от нетърпение да изляза на терена. Играта бе подновена и аз веднага влязох в остра, но чиста схватка с Хуан Мата. Топката се оказа у мен, а Мата отлетя някъде встрани. Битката обаче не бе приключила и Андер Ерера се носеше с вдигнати платна, за да покрие пространството пред мен. След пас към партньора се освободих от топката, но Ерера вече бе извадил балтията. Десният му крак се изпъна върху тревата и сякаш молеше да бъде настъпен. Не можах да се сдържа. Преди дори да се замисля, левият ми крак вече се отпускаше върху крака на Ерера.
Почувствах как шиповете на бутонките ми се впиват в плътта му. Беше много болезнено. Ерера се хвана за крака и се сгърчи от болка. Аз вдигнах ръка над главата, изобразявайки гняв. Опитах се да отвлека вниманието от този епизод, защото знаех, че съм извършил глупост. Все пак бях професионален футболист и трябваше да се защитя: "Кой? Аз ли?" "Да, ти" - отговори походката на Мартин Аткинсън, главният арбитър на мача. Уейн Руни стоеше наблизо, погледна ме и разбра, че песента ми е изпята. Трябваха ми само 38 секунди, за да бъда изгонен в мача срещу Юнайтед. Тридесет и осем шибани секунди, които в края на краищата ще се запомнят само със злоба и своего рода безумие. 

Увъртанията на Брендън Роджърс
По-рано Брендън Роджърс ми даде ясно да разбера: "Независимо че ограничавам твоето игрово време, за теб е важно да разбереш, че се опитвам да ти помогна да останеш в тонус. Не мога да те хвърлям във всяка битка, защото няма да играеш с пълна пара. Понякога ще ти давам паузи, за да си свеж на терена." Наближаваше раздялата ни и Брендън сподели: "Ако има важен мач, решаваща среща в шампионата или финал за купата - ти си първият ми избор. Ще бъдеш в състава с капитанската лента. Ти ми оказа огромна подкрепа, когато дойдох в клуба, затова в големите мачове ще играеш..."
Излетяхме от ШЛ, а шампионската титла отдавна пропадна. Борбата за четвъртото място обаче продължаваше и домашният сблъсък срещу Манчестър Юнайтед се смяташе за ключовия мач на сезона. Бях сигурен, че ще започна в стартовия състав. В сряда тренирах доволно, чувствах се готов и гладен за игра повече от всички останали футболисти. Но вечерта получих съобщение от треньора: "Ти се готвиш прилежно за мача, но аз искам да поговорим. Можеш ли да дойдеш в кабинета ми утре преди тренировката?" 
Вече си бях легнал, но отговорих мигновено: "Разбира се, няма проблеми, благодаря." Лежах в кревата и не можех да се отърва от нахлуващите емоции. "Явно съм нужен на Брендън в този домакински и много важен мач", размишлявах аз. Брендън беше вече в офиса си, когато пристигнах. Щом ме видя, той се ухили и протегна ръка: "Как си?" "Отлично - отговорих. - Никакви проблеми." Последва малка пауза, след което Брендън продължи: "Слушай, много искам да те върна в основния състав. Но през последните мачове момчетата се справят отлично, поради което не смятам да променям състава." 
Почувствах как в гърлото ми застана камък. Погледнах Брендън и за част от секундата помислих: "Дали да не му скоча?" Но реших да постъпя правилно. Предпочетох да остана професионалист и казах: "Добре, няма проблеми." 
Излязох от кабинета му и започнах да се преобличам за тренировка, но все още не можех да повярвам, изглеждаше ми като демонстрация на сила. Нашите отношения с Брендън бяха прекалено добри за подобни епизоди. Аз изпитвах към него уважение и симпатия. Дали не искаше по този начин да покаже на пресата, че е способен на непрости решения? Този момент изглеждаше за Брендън подходящ, за да демонстрира авторитет и ясно да заяви, че този отбор е станал НЕГОВ отбор. Уважавам решението му, но до ден днешен мисля, че бе погрешно. То ме нарани, особено след нашите разговори и онова изпълнено с признания съобщение, което просто ме събори. 

Уроци по омраза
Учеха ме да ненавиждам Манчестър Юнайтед. Това ни се набиваше в главите, закаляваше сърцата ни и ни бетонираше като фенове на Ливърпул. Нито клубовете, нито градовете някога са се обичали, като враждебността пускаше корени все по-дълбоко. Толкова години Ливърпул беше на пиедестала, но Юнайтед на Алекс Фъргюсън ни измести.
С годините, особено когато тренирах редом с момчета като Пол Скоулс, Дейвид Бекъм, Гари Невил, Рио Фърдинанд и Уейн Руни в националния отбор на Англия, тези чувства донякъде се поизгладиха, но не изчезнаха. Аз уважавах Фъргюсън, Рой Кийн и Райън Гигс, като с неохота отдавах дължимото на техните клубни постижения. Но никога не се унижавахме. Когато ни надвиваха, обезателно им го връщахме. Влизахме в още по-жестоки единоборства, дори се стигаше до хрущене на кости, за да стане ясно, че е лична саморазправа. 
Повече от 26 г. изпитвах омраза към Червените дяволи. Те бяха наши врагове и единствено техните фланелки бяха забранени в дома ми. Разменял съм фланелката си с безброй играчи от други клубове, но с никого от Юнайтед. Помня как през 2000 г., когато Дани Мърфи донесе победата с 1:0, феновете на Юнайтед думкаха по нашия автобус, докато напускахме "Олд Трафорд", и крещяха: "Вървете на майната си, боклуци, заминавайте във вашите мърсисайдски гета!"

Въдичките на Съра
Моят агент Струан Маршал ми разказа как при Фърги Юнайтед е мятал сериозни въдички, за да се сдобие с подписа ми. По време на лагерите Гари Невил идваше на гости и ми разказваше колко силно Юнайтед ме желае с цветовете на своята фланелка. Признаваше, че го е изпратил сър Алекс. През 2004 г. Фъргюсън ме нарече "най-влиятелния играч в Англия" и заяви, че "всеки би искал да има Джерард в своя отбор". Тринайсет години по-късно в своята автобиография той пише, че бил един от малцината, които никога не са ме смятали за "топ играч". Не мога да кажа, че заради това си загубих съня, но след всички негови хвалебствени речи се почувствах донякъде шашардисан. 
Аз наистина уважавах Фъргюсън, но постоянно си задавах въпроса колко шампионски титли биха спечелили Скоулс и Кийн, ако играеха за Ливърпул. Самият аз щях да се чувствам отлично в Манчестър, играейки с Кийн в центъра, Дейвид Бекъм отдясно, Райън Гигс отляво и Рууд ван Нистелрой отпред. Не мисля, че бих имал някакви проблеми в такъв отбор.