Джоко Росич обича жена си повече от 50 години

"Преса"

Със съпругата си Лиляна на фестивала „Любовта е лудост“ във Варна.

Обръгнали на нежност и романтика, не си представяме, че някой може да умре от любов. Джоко Росич се спомина точно от това. Не, той всъщност отиде при любимата си Лиляна, смъртта й сякаш отключи тумора в мозъка му. Сега двамата си седят кротко на бял облак, а Джоко й казва с дълбокия си неповторим глас „Събрахме се!“.

Цялото му име е Джордже Мирко Росич. Родителите му са учители. Майка му е българка, а баща му - сърбин. Роден е на 29 февруари 1932 г., но майка му настоява да го запишат на 28-и, та да не празнува рождените си дни през четири години. В родния си Крупан в Царство Югославия заобиква конете и жените, защото едните символизират свободата на човешкия дух, а другите - неговия полет. За Джоко Лиляна бе едното му крило. Без нея полетът му бе прекършен.

„Никога през живота си не съм плакал така, както напоследък“, споделя след смъртта на жена си актьорът, участвал в над 110 български, сръбски и унгарски филми. И няма търпение да се види с нея „там, горе“. "Не мога да свикна, че я няма. Често се усещам, че я викам по име, но ме посреща гробна тишина“ , признава Росич. „Лиляна беше невероятна жена, най-храбрата, която познавам. Докато беше тежко болна, никога не се оплака, тя бе истински стоик.“ Двамата са заедно повече от 50 години, а когато за първи път журналистът Джоко вижда в коридора на националното радио музикалната редакторка Лиляна, сякаш среща детската си любов от родния си град Крупан в Югославия. По онова време всички момчета въздишат по Доя - дъщерята на австрийския аптекар Циглер. Тя била стройна и крехка, със сини като метличини очи и дълга черна коса. „Всички момчета ходехме като въртоглави след нея. Беряхме цветя и й ги носехме. Докато не започна войната и семейството на аптекаря не замина“, разказва Росич. Той е толкова увлечен, че сякаш я търси цял живот. И я открива в Лиляна. „Всичко, което съм направил в живота си, съм го правил, за да се харесам на някоя жена. Защото нищо друго няма смисъл. Ако няма до теб една жена, която да ти каже - страхотен си, тогава за какво живееш?!“ И макар Джоко да включва на режим „чар“ спрямо всички заобикалящи го дами, Лиляна е жената №1 в живота му. Когато тя е болна от рак на панкреаса, си обещават взаимно да бъдат погребани заедно. Неразделни и в смъртта - на Алеята на твор- ците в Централните софийски гробища.

Малко преди да навърши 81, Каубоя на българското кино признава в телевизионно шоу: „Жена ми Лиляна всяка сутрин идва под юргана при мен, ляга на гърдите ми и така откарваме в сън още половин час.“ И разсъждава за дълголетието на чувствата: „В любовта хората трябва да са готови, че всеки следващ ден и седмица няма да са същите като предходните, но това е нормално. Ако някой се чуди защо това се случва, хората се разделят.“ Когато се залюбват, Джоко и Лиляна имат по един брак зад гърба си и по едно дете. Никога не съжаляват, че не си раждат свое, защото Росич отглежда сина на съпругата си като роден. И тежко преживява нелепата му смърт. Журналистът Стоян Колев се задавя с баничка в подлеза на Орлов мост. Дъщерята на Джоко - Ирина, завършва ВИТИЗ, но работи като медицинска сестра в Канада. Двойката се гордее еднакво с двете си деца, двамата внуци и двете внучки и правнучката. Многобройните приятели на актьора избърсват издайническа сълза - „Сега Джоко язди мустанг из небесните прерии“, но признават, че снажният мъжага, който до 81 ходеше изправен, грохва след смъртта на жена си. Въпреки че винаги се е клел колко обича живота и как ще се пазари със смъртта докрай.

През последните месеци от живота си той все по-често повтаря: „Лиляна, прибери ме при теб!“ И то не защото се чувства самотен - другарите от любимото му заведение „При Илко“ на пазара „Ситняково“ са все около него, но кънтящата празнота на апартамента му го смазва. Има загуби, които не се лекуват - признава в интервю Джоко. - Не е истина, че душата е безсмъртна. Всичко умира, остава само направеното, съграденото. Другото - престанеш ли да го мислиш и преживяваш, умряло е. Но пък тъгата е най-красивото, най-градивното свойство на душата. Я се сети за едно велико нещо, дето да е направено в радост. Било книга, текст, картина. Тъгата е велико състояние!“ Но тъкмо тя го смазва. Отвъд идилията Джоко и Лиляна Росич имат и тежки моменти. Преди да открие актьорския си талант, роденият в Сърбия от българска майка работи 17 години в националното радио. Той е напуснал родината си по политически причини, завършил е икономика и курс по радиожурналистика. През 1968 г. след потушаването на Пражката пролет Джоко е уволнен, понеже е югославски поданик (получава българско гражданство чак през 2002 г. - б.а.). Веднага след това изгонват и съпругата му, защото е женена за югославянин, а по онова време отношенията с Тито са обтегнати. „Аз никога не съм си представял, че ще напусна журналистиката и ще стана актьор. Започнах тук-там да се снимам, беше рехаво, но все пак си докарвах някакви доходи - разказва Росич. - След това участвах в доста филми. През 1976 г. се снимах в един унгарски, който се прожектираше и в България. Той се казваше „Под краката им свири вятърът“. Заглавието всъщност показва съдбата на моя герой, тъй като накрая го обесват и под краката му свири вятърът. Това е един също преломен момент в живота ми, защото аз тогава все още не бях убеден, че това е моя работа и се чувствах като пришълец, като чуждо тяло. След завършването на филма обаче се убедих, че го мога. Усещането е велико и аз почувствах, че това е моето призвание.“ Нещата се подреждат. Лиляна се връща на работа в БНР, Джоко печели популярност в България, Сърбия и Унгария. Навсякъде са заедно, тя не споделя увлечението му по оръжието, но се отнася благосклонно към непрекъснато обогатяваната му колекция.

Първия си нож Росич получава от баща си, когато е на 6 години. През целия си живот носи у себе си хладно оръжие, а сбирката му от ками, ножове и старинни пищови би била гордост за всеки музей. Той я завеща на дъщеря си Ирина. В интервютата си актьорът говори така образно, че чуваш в главата си плътния му изразителен глас: „Животът на човек не е ученическа тетрадка, за да вземеш гумичка и да изтриеш нещата, които са се случили. Всяка раздяла е парче от живота ти. Всяка раздяла - всъщност това си ти. Аз нямам несподелена любов. Със съпругата ми Лиляна сме заедно от десетилетия. Дългогодишният брак е изкуство. Получава се добре само при интелигентни хора.

Животът на двама души се изменя непрекъснато. Непрекъснато преминава в други състояния. И ако не можеш бързо да оценяваш и да приемаш тези нови състояния, не се получава. За какво ми е да правя каквото и да било, ако до мен няма една жена, която да ми каже - страхотен си.“ И тъкмо липсата на това „Страхотен си“ го кара да не остане вкопчен в живота, както винаги се е заканвал.

Актьорът за секса

Всичко между мъжа и жената е еротика, но не оная лошо светната порнография или изобилието от плът на показ, която ни блъска отвсякъде. Знаете ли кой е най-еротичният образ, запечатан завинаги в съзнанието ми? Беше във времето, когато рядко ни попадаха лъскави списания. В едно такова видях реклама, не помня на какво, на която жена в гръб с фино кафяво палто и кожени ботуши е направила типичната при ходене чупка в ханша. Дискретно и побъркващо! Красотата на жената е в лакирания палец, надничащ от сандала, в тембъра, в погледа. Когато първата ми жена ме попита какво съм намерил в новата, с какво я превъзхожда, се замислих и се опитах да й обясня как в антракта, дори когато сме на театър и пушим навън, с всяка фибра на кожата си чувствам, че до мен стои жена.

Тя трябва да бъде такава с всяко вдишване и издишване. Когато се храни, когато спи, когато се движи. Атмосферата на жената е навсякъде. Не е в демонстративното разголване, то е за мъжете без въображение.