Един старец в България (думите, които засядат като буца на гърлото)

Това, което цял живот градих,

до камък го окрадоха, човече!

Дърветата, който посадих,

до корен някой снощи ги осече.

 

Остана ми един разгърден двор,

навръх живота някъде набучен,

и вие иззад чуждия стобор

от мъка престарялото ми куче.

 

И гледам ви със тия две очи,

отдавна преживели всяка клада,

душата ми, родена да горчи -

вземете ми и тях! Да ви присядат!

 

Халал да ви е празният ми джоб

и дворът ми, забравил що е семе!

Мен трап ми стига. Колкото за гроб!

А Господ Бог и гол ще ме приеме...

 

Ники Комедвенска