Ето историята на Бай Добри - последният жител на Долно Вършило

Ако искате да се върнете почти два века назад, не ви е нужна машина на времето. Достатъчно е да пропътувате разстоянието от Пазарджик до две села от община Септември, които за някои са забравени от Бога, а за други - оазис на спокойствието и бягство от стреса и шума на цивилизацията. Горно и Долно Вършило се отличават не само заради най-малкия си брой постоянни жители - общо 33 души, а най-вече заради възможността там да проследите цялата тъжна история на обезлюдяването в днешна България.

Екип на "Марица" разказва за Бай Добри - единствения жител на Долно Вършило:

Когато екипът ни наближава Горно Вършило, гледката, която ни посреща, е почти абстрактна: стари и полуразрушени къщи, дворове, обрасли с храсталак и бурен, липса на човешка глъч и дори лай на куче, но само след малко се натъкваме на кокетна виличка с красиво дворче и признаци за човешко съществуване. Дълго време ни трябва да усетим атмосферата на това място, да подишаме чистия му въздух от тази крайна част на Средногорието, чийто гръб е разсечен от близката магистрала "Тракия". В долината аутобанът изглежда като място от друга Вселена, когато потънете в тишината на двете полузабравени села. 

Решаваме най-напред да потърсим живот в по-малкото Долно Вършило, като предварително знаем, че там по регистър има само двама местни жители. Най-напред удряме на камък, или по-точно на катинар, защото фургонът, където живее баба Катерина, изглежда необитаем, а по-късно разбираме, че жената имала здравословни проблеми и преди време се преместила в Мокрище. 

Първият ни човешки контакт е с пенсионерка от София, която се показва от вратата на вилата си. Мъжът наскоро починал и тя прекарвала повече време тук, отколкото в столицата. От нея научаваме всъщност кой може да ни бъде най-полезен при нашата обиколка. Оказва се, че това е 71-годишният Добри Петков, който не само е последният жител на Долно Вършило, ами е бил и дълги години негов кмет. Бай Добри ни посреща изненадан, той е наясно, че е уникален - и като биография, и като човек, който сякаш аха да затвори портите на това място и да хвърли ключа в гори Тилилейски. Мъжът ни се извинява, че вратата на дворчето е полуразрушена, портичката той искал да запази от баща си, но някой взел, че я отмъкнал. Преди да се приближи, успокоява домашната котка, която също е стресната от външните посетители. Бай Добри пресича дворчето, където си личат алеите с лозе, домати и пипер. Вижда се, че е постоянен жител, отникъде не е дошъл скоро и заникъде не бърза. 

Това с вратата е срамота... Няма кой да те напсува, ама все ще се намери някой да те окраде, извинява се човекът, докато му обясняваме какви сме и защо сме тук. Бай Добри е наясно, че щом сме му дошли на крака, най-добре е да ни разкаже всичко - от историята на това кътче до днешното положение, защото както той смята - едва ли ще дойдем скоро пак. А се оказва, че той има какво да ни предаде, защото е бил кмет-рекордьор по мандати на Вършилата, още от 1970 година и с малки прекъсвания чак до 2005 година. И логично разговорът тръгва точно от административните проблеми и управниците. 

Някога двете села били под шапката на Ихтиман, който е на двайсет километра, после били в Церовска община. След това имало идея да минават в отделна администрация заедно със Славовица, но в крайна сметка новото териториално деление и демографският срив ги оставил в община Септември. По въпроса с кметските наместници, които се назначават отгоре, а не се избират от хората, бай Добри си е направо краен - според него това не е правилно и демократично, защото дори и с 33-ма жители в двете села можело да се излъчи с гласуване подходяща личност. 

Иначе през годините и на тоталитаризма, и на демокрацията нещата постепенно, но сигурно западали - възрастните измирали, младите не раждали. Доскоро имало човек с тракторче, който се грижил за земята на местните, но починал и сега къщата му отсреща зее, потънала в ранноюнската зеленина. Бай Добри някога бил гордост за Вършило, човек с образование, а изкарал и курсове за кмет в Пловдив. Грижил се за хората, дори се борил за училището до последно, после сградата запустяла, уж щели да я правят социален дом, но всичко си останало само на думи. 



Животът се върти около виладжиите, които близо до магистралата са се обособили в трето селище извън Вършилата. Това са хора от София, повечето възрастни двойки, които са си купили парцели тук. Някои се охарчили съвсем малко - за по няколко хилядарки купили мястото, после вдигнали виличка, други платили по-скъпо, защото правили ремонт на старите къщи. В Долно Вършило водата е на каптаж, но винаги има, ток също има, наблизо са и две кули за мобилните телефони, телевизията също е достъпна. Проблемът е транспортът, който някога е бил редовен, а сега е от дъжд на вятър. 

За себе си бай Добри е постигнал екзистенца - пресича гората и слиза до магазините и кафенетата на автомагистралата, където си харчи пенсийката. Дори споделя, че сега започва сезонът на печалбата, защото наоколо има много пачи крак и манатарка. Който умее да бере диви гъби, може да направи солидна надница - после ги предава на пунктовете във Виноградец или Ихтиман - между 7 и 10 лева килограма. 

Най-важното, което човекът иска да ни каже, е, че отношението на властта към тия места направо отсъства, а последният пример бил падналият късен сняг през март, който направо блокирал пътя с двуметрови преспи. Тогава бай Добри се опитал да си проправи път, но не успял, паднала му батерията и на телефона заради спрелия ток. Чак на шестия ден докарали булдозери и разчистили.

Човекът някога е работил като горски и затова логично става дума и за дървата за огрев. На местните отпускали по няколко кубика - по 14 лева на кубик за добив на участъци, но без транспорта и рязането на дребно. А бай Добри не може сам да свърши това, пак трябва да плаща допълнително. Самите виладжии много спекулирали, защото се представяли за местни, само и само да си купят евтини дърва за зимата. Тук бай Добри се сеща и за полицията, не спестява, че често имало кражби дори между самите виладжии, но органите на реда били далече от това място и това внасяло несигурност. Петков също има алтернатива - той притежавал малка къща и двор в Звъничево, но за нищо на света не иска да се премести в малко по-цивилизована обстановка. 

Няма да се предам. Тук ще стоя до последно. Защо ми е да съм в полето, слаб и сам човек да гледам цял голям двор, от сутрин до вечер да въртя мотиката за дребни стотинки, да мисля за поливане, плевене, оране... Тука си ми е по-добре, самота няма, защото слизам до магистралата и срещам дори повече хора на кафе, отколкото в Звъничево, искрен е мъжът.

Освен това скромното място, което поддържа в Долно Вършило, също му се отплаща - някоя овошка, зеленчук, грозде за вино и ракийка. След гъбите щели да дойдат шипките, които от време оно тука могат да се берат, докато падне сняг. Имало и много билки, стига човек да ги разпознава и да знае как да ги използва. С няколко думи - за човек, който иска да избяга от цивилизацията, мястото може да е рай, дори и да е сиромах. Иска ли човек обаче да кипи с днешния ден и всичките му проблеми, тука може да полудее от скука.