Как умря Теди
Публикуваме без редакция този интересен, но доста спорен поглед на Васил Панайотов от jenatadnes.com. Споделете в коментарите дали споделяте идеята на автора...
"Всеки път, когато се ражда едно дете, едно дете в една майка умира"
В трети клас Теди бе номер деветнайсет, но за мен си беше номер едно. Както повечето ми съученици, тя също не подозираше, че съществувам. Седях на първите чинове, за да ме забележи, но ме забелязваха предимно учителите.
Един ден се прибирах от училище, когато видях до оградата две момчета от горните класове. Знаех кои са. Бяха яки копелета, обичаха да преджобват и да правят кофички на успоредката в двора. Сигурно имаха по над 100 извинени отсъствия. Изглеждаха отегчени и опасни. Цяла седмица не бяха джобили никого и тъкмо се канеха да го сторят.
Теди мина край тях.
Трябваше да направя нещо. Трябваше все пак да направя нещо, но когато Теди мина край тях, аз вече давах на копелетата последните си бели стотинки. Тя спря и ме изгледа. Изгледа ме с упрек. Мен. Не тях, а мен. Почувствах се малък и жалък. Но пак не направих нищо. Теди въздъхна уморено, хвърли раницата си на земята, клекна и затършува в нея. Тършува известно време, дори ми се стори, че май нещо и изруга, а после се изправи и в ръката й блесна едно острие. Преди още блясъкът му да се разсее, Теди го хвърли с удивителна сила към едно дърво на поне три метра, където то се заби под прав ъгъл. После сложи ръце на кръста си и ми каза:
- Васак, тия не ти ли приличат на две дървета?
Така разбрах, че Теди ми знае името. Така се и почна.
В пети клас мама и татко се разведоха и аз заживях с мама в Пловдив. Заради раздялата на родителите ми и аз се разделих с Теди, но дотогава бяхме приятели, без да се опитваме да бъдем и гаджета.
Дотогава не бях имал момиче приятел
Всъщност не бях имал и момче приятел. Нормалните деца ме отбягваха, но аз и без това намирах нормалните деца за много тъпи, така че никой не загуби нищо от това. Единственият ми приятел беше куче. Теди много хареса моето куче. Виках му Бруно, но тя го нарече Лудси, защото като ни видеше, Бруно полудяваше от радост. Но колкото и луд да беше Лудси, Теди беше по-луда от него.
Приключенията на Пипи бяха твърде скучни за Теди. Пакостите на Макс и Мориц бяха твърде предвидими и сдържани. Когато благоразумието предлагаше 2-3 практични варианта за едно решение, Теди предлагаше поне 4-5 абсурдни. После правеше нещо шесто или седмо, за което не ми е казала, само за да ме изненада. Двамата с Теди вършехме неща, които няма да опиша, за да не давам идеи на децата на Дявола. Някакъв много обичащ Бог трябва да е бдял над нас тогава. Иначе нямаше да сме живи.
Теди приличаше на момче и беше силна като момче, макар да не се сещам за момче, което да е било силно колкото нея. Биеше всички на народна топка, на ръбче и на война. Коленете й все ожулени, лактите все издрани. Ръцете изцапани. Винаги носеше гуменки, за да може да надбяга всекиго. Винаги носеше и нож и винаги успяваше да го забие. Понеже съм бавноразвиващ се, на десет години не бях правил много от нещата, които другите деца бяха правили на пет. Теди ме научи да плувам и да карам колело. На задна гума. Научи ме как се пуши и какво се прави, за да не ми се сраства пишката, а веднъж ми показа и как пишкат момичетата. Показа ми как и къде се удря, ако искаш да повалиш някого. След урока едно момче отиде при директора, а Теди отиде в детска педагогическа стая. Даваха я дори по телевизията.
Теди мечтаеше да стане лекар. При това не какъв да е лекар, а хирург. В мазето на блока си беше стъкмила операционна и докато траеше тази нейна мечта, котките в квартала ни видимо намаляха.
После Теди реши, че ще става гробар
После отново доктор, само че не какъв да е доктор, а Франкенщайн.
После нашите се разведоха...
Днес видях Теди. След двайсет години.
Днес Теди вече е майка. Малко преди това е била жена. Нищо момичешко не е останало в нея, нищо момчешко. Вече не носи нож. Носи пластмасови лъжици и шишета, кутии с пюре и гони по гуменки две злояди деца. Пошегувах се с гуменките, а тя обясни, че нямало как да обуе друго. Бременна е и стъпалата й се подуват. Натъжих се.
Днес Теди си стои вкъщи. А можеше да отиде на толкова много места. Можеше да отиде в Америка или в Африка. Можеше да отиде и на Луната. Можеше да е в някой замък или поне в някой затвор. Но Теди си стои вкъщи, готви, шета и гледа деца. Теди има три деца, един мъж и много отговорности. Няма време за друго. Няма време за работа. Гледането на деца си е работа, казва, но като че ли не е много сигурна. Едно обаче е сигурно - за тая работа не й трябва талант. Иначе всички цигани щяха да бъдат гении.
Днес Теди не я дават вече по телевизията, но самата тя гледа много телевизия. Предимно TLC, готварски канали и по някой и друг сериал. То не че от децата остава време, казва с извинение, ползвала телевизията повече като фон. Фон на живота й, пред който вече няма нито една мечта.
Днес Теди не ругае. Само гука на децата си. И от години си говори най-вече с тях.
Днес Теди на лудее. Предпазлива е, загрижена и внимателна. В погледа й няма пламък. Има тревога. Да не се удари детето. Веднъж Теди нарочно си удари ръката. За да й я гипсират. За да може после с гипса да удря...
Днес Теди прилича на тетка. Коленете и лактите, и ръцете й са гладки, с много кожа и много бяло месо по тях, което се полюшва и леко трепти. Гледам я и се питам дали се пита къде е сбъркала. Гледам я и се питам какво стана с онова малко момиче. Аз все още се имам за голямо момче. Женените жени живеят по-дълго от разведените мъже, но разведените мъже по-дълго се запазваме годни за живот.
Днес излязах само с две от децата, усмихва се Теди. Днес излязах с всичките си татуировки, усмихвам се аз. Я се стегни, вика, в това ли ще ги възпиташ след време, не е сериозно. Защо непременно трябва да бъде сериозно, чудя се, и какво общо има това с няколко рисунки по кожата. Чудя се и в какво ли ще ги възпита пък тя, защото децата не слушат думи, те гледат дела. А делото на Теди е на възпроизводител. Каквото е и делото на хлебарката. Възпитанието е и забавление, но как да го кажа на човек, който е избрал да работи майка, вместо лекар и който иска да гледат сериозно на работата му? Теди
беше развила синдрома на учителя по физическо,
в което преди толкова много я биваше. Теди осъзнаваше, че вече не я бива в нищо. Или поне не в нещо, което съвременното общество е възприело за важно. Осъзнаваше, че за една модерна жена майчинството не трябва да бъде едничка житейска цел, но понеже Теди нямаше друга цел, преписваше на тази, които има, измислена, прекомерна важност. Теди осъзнаваше, че докато тя е обгрижвала всичките си деца, животът се е случвал на всички други жени, а нея полека-лека я е изтикал към периферията на прогреса и я е превърнал в мутант с женско тяло и с детски ум.
Днес е пълно с такива като Теди. Пълно е с такива жени. Празни отвътре, пълни отвън и твърдящи, че от бременността разцъфтяват. Тези жени нямат свой живот. Те са го посветили на децата си. Истината е, че просто няма какво друго да правят с него. Професия майка за жената е като професия шофьор за мъжа. Всички умеят да шофират, но някои не умеят нищо друго, затова трябва да шофират от девет до пет. А много от тях са дори лоши шофьори и понеже не ги бива в шофирането, те се отнасят сериозно с него. Истината е, че и ги мързи. И че са превърнали мързела си в мисия. Мисия майка. Истина е, че и цял живот ще си ползват децата като осигуровка, като извинение да не работят. Тези майки ще се нахвърлят на всяка друга майка, която признае, че кариерата всъщност не пречи чак толкова на майчинството, защото, ако мъжете им разберат това, още на другата сутрин ще ги закарат на плантацията.
Днес ми се доповръща от Теди. Доповръща ми се от позата на майката. Сигурно, защото толкова харесвам позите с момичета и с жени. Повръща ми се от майки, мърморещи за възпитание и възпитаващи като бабите си. Гади ми се от пресилените им майчински грижи с фалшива усмивка на недоволна уста, която никога няма да признае, че да се грижиш за дете си е гадничко, защо иначе му се вика грижа. Гади ми се от майчина мономания. От това да работиш майка със страх да не те уволнят, за да не си търсиш истинска работа.
Но най ми се гади от размножителната им страст. Интелигенцията върви ръка за ръка с контрацепцията, твърди един писател. Стерилитетът не винаги е беда за нацията, твърди друг. Детето не трябва да се превръща в цел. Раждането на дете е естествено като смърт на старец. А всичко между тях се нарича живот. Ако Теди няма друга важна причина да живее, каква причина има да иска да се множи?
Някъде между ражданията на всичките си деца бе умряла Теди!
