Корнелиус Гурлит: Руснак ми върна колекция за 1 млрд. евро срещу 2 бутилки водка

Ваня Енчева, Труд

Открити са изчезнали след края на Втората световна война 1406 творби на световни майстори на обща стойност от 1 милиард евро. Техни автори са Пабло Пикасо, Марк Шагал, Анри Матис, Макс Либерман, Емил Нолде, Дюрер, Реноар...

Много от платната са от заграбени от нацисти колекции на евреи. Укривател на съкровището е Корнелиус Гурлит (80), срещу него се води следствие.

Тази бомба с ядрен заряд хвърли на 3 ноември сп. “Фокус”. Германия бе в шок, светът се намръщи . 68 години след края на Втората световна война все още има неразкрити нацистки престъпления, жертви чакат справедливост.

Световните медии, включително в. “Труд”, добросъвестно отразиха скандала. Или по-скоро неговото начало. Два дни по-късно прокуратурата в Аугсбург, която води следствието, бе принудена да даде пресконференция. Изнесените факти с незначителни корекции потвърдиха публикацията на “Фокус”. Пазителите на закона признаха, че не знаят къде се намира укривателят на колекцията Корнелиус Гурлит, нито дали той е все още жив, срещу него нямало заповед за арест.

Възрастният мъж е жив, макар и страдащ от сърце. За пръв, а вероятно и за последен път той скланя да изповяда душата си, болката и любовта на своя живот пред журналист от сп. “Шпигел”. Двамата прекарват три денонощия заедно. Споделеното от Гурлит е водещата тема на последния брой на списанието - “Разговори с един фантом. Корнелиус Гурлит разбулва тайната на своите картини”. Дали случайно на титулната страница е посочено “своите”? Със сигурност не. А това е звучна плесница не само за прокуратурата, а и за всички, поискали едва ли не клада за Гурлит.

Неговата драма започва на 22 септември 2010 г. Германски митничари проверяват бързия влак от Цюрих за Мюнхен, часът е 21. Един от тях е бил и сутрешна смяна, запомнил е възрастен пътник, пътуващ за Швейцария, същият сега се връща в Германия.

Подозрението е, че такива пасажери отскачат за ден до алпийската република за парични далавери. Корнелиус Гурлит е отведен във влакова тоалетна за обиск. У него са намерени 9000 евро. Сумата е под позволените 10 000 евро за пренасяне през граница, без да бъдат декларирани. Митничарите са подозрителни. Съставят протокол.

Властите започват да го издирват, но той няма адресна регистрация в Мюнхен, няма банкова сметка, нито здравна застраховка, не получава и пенсия. Далеч по-късно те влизат в дирите на човека фантом - Гурлит живее в апартамент в баварската столица, има и малка стара къща в Залцбург.

На 28 февруари 2012 г. заранта възрастният мъж изтръпва - някой разбива вратата на жилището. Жегва го мисълта, че крадци ще посегнат на любовта на живота му - колекцията от картини.

Неканените гости са прокурори, следователи и митничари - 30 души. Те нахълтват в неговия свят и остават там цели 4 дни. Опаковат картините, от които само 121 са с рамки, и ги изнасят. Корнелиус е свит в един ъгъл, наредено му е да мълчи. Кошмарът приключва на 3 март м.г. или може би точно тогава започва. Очите на възрастния мъж се пълнят със сълзи, когато се взира в оголелите стени, където до скоро са били любими негови картини, зеят празни и шкафовете, в които е съхранявал съкровището си. Цари пустота - в апартамента и в душата му. Години наред е разговарял само с картините си. Те са били единствените му приятели и сподвижници през десетилетия самота.

Телевизор няма, а и радиото вече не включва, за да не чува какъв престъпник е бил баща му, търгувал със заграбени картини. Само веднъж е излязъл да си купи храна и едва се отървал от дебнещи пред входа на кооперацията журналисти. На 12 т.м. Гурлит, който страда от сърце, поема с бърз влак към лекаря, на когото единствено има доверие. Неговият частен кабинет е в малък баварски град, далеч от Мюнхен.

Придружава го журналист от “Шпигел”. Гурлит отпива глътка чай и проронва: “Не съм Борис Бекер, какво искат тези хора от мен? Аз съм толкова смирен човек. Исках да живея единствено с картините си.”

Пребледнял и просълзен, той като че ли се изповядва. Имал известна вина за сполетялото го нещастие - раздялата с наследството, оставено от баща му. Длъжен бил като него да го пази от погромите на нацистите, от сеещите смърт и разруха бомби, от руснаците и американците (виж карето). За Корнелиус баща му е герой, а той самият сега се оказал негодник. Нито за миг не е и помислял, че пазейки завета на родителя си, той е съхранявал и творби, които вероятно не му принадлежат напълно. Баща му е бил сторонник на модерното изкуство. Да, влязъл е в съюз със Сатаната, продавайки произведения на “упадъчното изкуство”, вероятно и заграбено от нацистите, но това е таил в себе си. Вкъщи винаги се е говорело срещу Хитлер. Всъщност баща му се е опълчвал на фюрера по свой начин - спасявайки стотици картини от кладите.

“Баща ми често е бил подлаган на гонения (при баба еврейка - б. р.), падал е, но отново се е изправял”, споделя синът. За разлика от него той винаги е бил плах и нерешителен, но е наследил влечението към изкуството. Още като малък е играл сред кратини на Либерман, Бекман и Шагал.

Никъде другаде по света не би му се случило това, което сега преживява. Укорява посмъртно и майка си, която не пожелала да се раздели с Германия. След смъртта на баща му през 1956 г. в Дюселдорф тя непременно искала да се засели в Мюнхен. Тогава мечтала да се докосне до безгрижния живот на богатите баварци, които не се интересували от имането на другите. По това време Корнелиус е на 24 години и пословично нерешителен. Той следва безропотно майка си, която през 1959 г. купува два апартамента в Мюнхен за дъщеря си и за сина си, при когото доживява дните си. След смъртта  през 1967 г. Корнелиус, който е само на 35 години, заживява единствено с картините си, само с тях разговаря.

Вече възрастен, синът смята, че майка му е сбъркала. За него Мюнхен е утробата на злото. Тук през 1920 г. е основана нацистката партия. Сега в този град той е превърнат в изкупителна жертва. През декември ще навърши 81 г., болен е и смята, че не му остава много на този свят. Защо тия, които са разбили вратата на жилището му, не са изчакали смъртта му? Той нищо и никого не е обичал така, както картините си. Дори никога не е бил влюбен в жена. Преживял е обаче много раздели - смъртта на баща си, на майка си и на сестра си. “Най-болезнена беше раздялата с моите картини. Надявам се всичко бързо да се изясни и най-сетне да си ги получа”, проронва Гурлит. Той не разбира защо прокуратурата вдига такъв шум година и половина след обиска у дома му, когато неговият свят се е срутил.

“Сега моите картини са в някое мазе, а аз съм самотен. Защо не ми ги оставиха и да вземат само тези, които искат да проверяват? Така нямаше пустотата да се настани в дома ми. Липсва ми смелостта на баща ми, който живееше с изкуството и се бореше за него. Прокуратурата е длъжна да възстанови честта му, която му отне”, размишлява Гурлит. Съжалява и за обиска във влака на връщане от Цюрих. Преди 20 години е продал в Швейцария картина и е вложил парите в тамошна банка. Понякога пътувал, за да изтегли сума, с която да преживява. Така е било и сега и не разбира защо го подозират в престъпление. Предоставил е цялата си документация на прокуратурата, а оттам все още не е получил вест.

Когато му се е налагало да продаде платно, никога не е прегазвал закона. Дори година след случая във влака, през есента на 2011 г., е предложил на търг в Кьолн творбата “Укротител на лъвове” на Макс Бекман. Явили се наследници на предишния собственик на картината. Те толкова били щастливи, че най-сетне платното е намерено, че от получената от търга сума от 725 000 евро на Гурлит дали 400 000 евро.

Сега Корнелиус Гурлит се надява на справедливост: “Всичко се представя в погрешна светлина. Доброволно няма да върна нищо, не, не, не! Прокуратурата получи достатъчно доказателства, които ме оневиняват.”

Още на идния ден след публикацията в “Шпигел” наблюдаващият прокурор Райнхард Немец обяви, че на Корнелиус Гурлит незабавно ще бъдат върнати картините, които са негова собственост по наследство. Той призова сформираната експертна комисия, която анализира колекцията, колкото се може по-бързо да се произнесе кои творби са били заграбени от нацистите и кои не. Досега експертите са проверили 970 творби и са установили, че над 400 от тях са безспорна собственост на Гурлит.

Ако доживее да му върнат картините, Гурлит отново ще закачи “Пианистката” от Карл Шпицвег, рисувана през 1840 г., в антрето, където навремето я е поставила майка му.

Колекционерът баща Хилдебранд Гурлит:

Руснак ми върна колекцията за 2 бутилки водка 

Корнелиус Гурлит наследява колекцията от баща си Хилдебранд (1895-1956 г.). Той е един от четиримата корифеи по история на изкуствата по времето на Третия райх, натоварени от нацистите да продават зад граница творби, дамгосани като “упадъчно изкуство”. На хазната  трябва валута.

Трябва да се набавят и творби от “достойни майстори” за колекцията на фюрера.
 По това време Хилдебранд Гурлит търгува в Хамбург с произведения на изкуството. През 1937 г. по нареждане на Хитлер и със заповед на пропагандния му министър Йозеф Гьобелс 21 000 картини на класици модернисти са обявени за упадъчно изкуство и са конфискувани от 32 музея. На 31 май 1938 г. е приет закон, по силата на който всички анатемосани картини, чиито брой вече надхвърля 100 000, трябва да бъдат продадени зад граница или изгорени. Не се допуска музеите и частните собственици да бъдат обезвъзмездявани.

В продължение на 3 години след края на войната Хилдебранд Гурлит е разследван за пронацистка дейност и оневинен. През 1948 г. той става директор на Музея по изкуствата в Дюселдорф, оставя ярка следа в културния живот на града, улица там и до днес носи неговото име.

Противно на твърденията Гурлит не само че не крие колекцията си от картини и графики, но през ноември 1955 г. на 15 страници разказва нейната история. Написаното се съхранява в архива на Дюселдорф, разкрива сп. “Шпигел” и публикува ръкописа.
“Простено да ми е, че когато говоря за моята колекция, трябва да разкажа и живота си с неговите повратности”, започва сагата Хилдебранд Гурлит. Той описва детството и юношеството си, когато в семейството гостуват видни художници и писатели, увлича се по Достоевски. Преживява Първата световна война. “От един доброволец на бойното поле аз се превърнах в младеж, за когото единствено важно е изкуството и е скептик по отношение на политиката”, откровеничи авторът.

Той завършва история на изкуствата във Франкфурт на Майн и впоследствие се посвещава на колекционирането на платна за музеите, които ръководи, но и за себе си. Не крие, че по времето на нацизма е трябвало да търгува с произведения на “упадъчното изкуство”. Боли го, че 80 000 низвергнати картини не са могли да бъдат продадени и са били изгорени.

"За щастие много картини успях да спася от есесовците", признава Гурлит и продължава: "През ръцете ми минаха много произведения на модернизма. Носеха ми ги художници, желаещи да емигрират, приятели и хора, които се страхуваха да притежават такива творби." След бомбардировката на родния Дрезден в нощта на 13 февруари 1945 г. той отива в разрушения град, където е бащината му къща. "Намерих оставената там част от колекцията ми, притежавам я и до днес. Тогава обаче започна истинското й приключение", пише той. Картините са конфискувани от местен кмет комунист и предадени на руснаците. "С малка хитрост успях да си ги върна благодарение на един смирен руснак, който в една дъждовна нощ много се зарадва на 2 бутилки водка. Успях да ги пренеса през желязната завеса", споделя Гурлит. Помага му синът Корнелиус, тогава на 12 г.

Но и на Запад го чакат изпитания - американците слагат ръка на друга част от колекцията. Връщат му я след 5 години, след като Гурлит доказва, че е негова лична собственост. "Третата част бях бетонирал в стара мелница в Северозападна Германия и там я намерих", пише колекционерът и заключава: "Отдавна вече не търгувам с произведения на изкуството, достатъчен ми беше "хилядолетният Трети райх". Нито една от тези картини няма да продам. Аз дори не гледам на тях като на лична собственост, а като на завет - отредени са ми били, за да ги опазя. За мен тези картини са най-доброто в живота ми. В тези произведения е отразена собствената ни борба за оцеляване. Мислех си, че това изкуство би могло да бъде по-добре разбрано, ако се узнае историята на тази малка колекция, която е типично немска история", заключава Хилдебранд Гурлит.

Само година по-късно - на 9 ноември 1956 г., той загива при автомобилна катастрофа в Дюселдорф. Отговорността да опази съкровището пада върху сина му Корнелиус Гурлит.