Мис България спасява Леа Иванова от инсулт

Бранимира Антонова отказва да дава интервюта. Разочарована е от журналисти, които преиначават думите й, и от вестници, които дописват в "ярко жълто" детайли от живота й. Специално за "24 часа" тя предостави своите истински истории, публикувани във фейсбук. 

Бранимира е първата Мис "България, избрана през 1967-а, когато е само на 14 години. Малко преди това е обявена и за Мис София. А през следващата 1968-а я коронясват за Мис Фестивал.

През 1972 г. се омъжва за Владимир Грашнов, но след 7 години се развеждат. От брака им се ражда дъщерята Мария.
Откъсите публикуваме със съкращения.

Как станах
Мис Фестивал
По цели нощи снимахме филма "Танго". Малко преди да затвори "Боянското ханче" с Венчето (Невена Коканова - бел. ред.) купувахме по 100 кебапчета и сто кюфтета, лимонади и пет хляба, естествено, никога не ни стигаха. Голяма продукция, гладни актьори.

Един път с нас дойде и Петър Пенков, както си е в царска военна униформа - реквизит. Спря ни милиция за проверка, добре, че Коканова е една и всички я познаваха. Докато го освободим, щяха да го бият на почивки, казваше Васко Мирчев - режисьорът.

Далечен тътен от приготовления за IX световен фестивал на младежта и студентите 28 юли-6 август 1968 г. в София. В него ще участват над 20 000 участници от 138 страни. Всяка държава си има в делегацията мис, избирана специално за фестивала.

Случайно се оказах на Орлов мост, когато по "Цариградско шосе" се зададоха в строг ред делегации от тези страни. Шумни, пъстроцветни, повечето в национални костюми, свирят, пеят и танцуват, навлизайки в центъра на София. Гледах тъжно, не бях в нещата и съжалих, че не съм една от тях.

Дни по-късно, след поредната безсънна снимачна нощ, рано сутринта се звънна на вратата. Отворих. Млада жена попита тук ли живее Бр. А.?

Поканих я да влезе. Оглеждаше се неспокойно. Повтори, че търси другарката Антонова. Когато й казах, че съм аз, каза че това е невъзможно, имало някаква грешка. В организационния комитет на фестивала дни преди това разбрали, че ще има конкурс "Мис Фестивал".

Настъпила ужасна паника кой ще представи България. Набързо спретнали в залата на ВИТИЗ нещо като оглед на момичета от нашата делегация пред Дечко Узунов, Гриша Островски и още няколко именити българи. Не се спират на нито една.

Гришата казал на бай Дечко, че от септември започва филмът "Мъже в командировка", главната героиня от третата новела е Бранимира, тя ще изиграе и една мис. И ето пред мен стоеше тази смутена от детския ми вид жена и ми обясняваше как е организиран конкурсът. Ще се справя, успокоявах я аз. Добре. В девет часа довечера в зала "Универсиада" започва конкурсът . Елате и се явете.

На почти 16, след шиене на рокличката, почти на тропоска, обувки от ЦУМ и бижута от леля Беба (комшийката над нас) в 22,30 бях с короната на "Мис Фестивал". Половин час по-късно един син москвич, на който пишеше с големи едри бели букви НАРОДНА МИЛИЦИЯ, ме прибра у дома с ужасно главоболие, но доволна.

Веднага си легнах, криехме пак от баща ми, изядох една пилешка супа с много оцет и заспах. Комшии идвали да поздравяват, но майка ги спирала, казвала, че спя, защото само след час ще ме вземе служебната кола от киноцентъра. Бях свежа като репичка, снимките вървяха успешно, а аз не казах нищо.
Август 2014 г.

По детски
1969-а, юли, 28 души БГ делегация летяхме за Московския международен кинофестивал. С нашия самолет едновременно кацна и този от Италия. На "Шереметиево" беше лудница - журналисти, любители на киното, чакащи звездите за автографи, служебни лица, охрана...

София Лорен слизаше бавно по стълбите и махаше с ръка. Прекрасно съвпадение, снимат "Слънчогледи" с Марчело Мастрояни, много интересна копродукция с руснаците.

В момента на стъпването ми на московска земя към мен се насочиха всички. Не можех да държа огромните букети, някой от нашата делегация ми помагаше. Медиите отразиха така моето пристигане: най-младата, най-красивата, кралицата на красотата, българската актриса Бр. А., подплатено с много снимки.

Никога не забравих усмивката и погледа на София Лорен. На третия ден го обсъждахме, изключителна, велика актриса! От нея разбрах, че красотата на възрастта е по-велико изкуство от всички други! На другия ден със Захари Жандов и Чочо - Апостол Карамитев, се поразходихме по красния площад и трябваше вече да сме пред хотела, за да се качим в специалните коли за делегатите. Аз дадох тъпата идея да отидем пеша до кремълската конгресна зала.

Вървяхме, вървяхме... накрая ни качиха в милиционерска патрулка и ни закараха спешно, закъснявахме за тържественото откриване. Били обяснявали най-екзактно, кой кога, къде и как. Трябваше да изляза на подиума, след като чуя България - Бр. А. Чух си името, излязох, аплодисменти, поклон и трябвало да седна на подредените старинни столове в златно с червено кадифе.

Аз светкавично се огледах и седнах, но на страничните редички. Нови гръмки аплодисменти! Оказа се, че съвсем по детски, не присъствала на инструкциите, съм седнала в сектор "Детско кино". В средата беше за игрално, а от другата страна, на страничните редици - за документално.

Бях с филма "Танго". Гордея се, че взехме първа награда за операторско майсторство! Оператор - Ивайло Тренчев, режисьор - Васил Мирчев. Бях в ролята на Лидия Каева. Когато дойде ред на детското кино, до мен седна Джани Родари. Поздрави ме деликатно, силно усмихнат. После каза, че съм много симпатична и да не се притеснявам от грешката си, била съм седнала на "моето" си място.

Бях на 16. После за ужас на преводача аз му цитирах поне 10 страници от "Приключенията на Лукчо", а той се заливаше от смях. Каза, че непременно ще дойде в БГ, след като толкова много го обичат българските деца. Дойде! Още чувам смеха ти, приятелю на децата! Ягодка, 26 юни 2014 г.

"Процесът"
Сутринта на един февруарски ден се звънна на вратата, отворих, без да питам кой е. Беше Димитрия, асистент-режисьор в Киноцентъра. Не се познавахме. Била изпратена да намери Б. А. От няколко месеца се готвеше продукцията "Процесът". Главната героиня Бистра ги беше смутила, както казвал Павел Вежинов.

Студентка по френска филология, Бистра е едно весело, разглезено, умно, непрактично момиче, което си търси белята. За да подразни приятеля си, излиза на среща с баща му (Иван Кондов в ролята на Игнатов). Момчето ги проследява, катастрофира и се озовава на подсъдимата скамейка. Тогава в Съдебната палата публиката разбира, че Бистра е едно българско достойно момиче.

Пробните снимки били два месеца, но до избор не се стигнало. Пробваните актриси или се справяли с образа на вятърничавата студентка, но не и с променената във втората част девойка, или обратно.

Предишната вечер по БНТ се излъчи една телевизионна новела в която бях в главната роля - "Лятото, което си отиде". Телефонът на режисьора Яким Якимов иззвънял. Павел Вежинов, сценарист на "Процесът", бързо и категорично казал, че гледа по телевизията героинята на филма. Яким беше много спокоен човек. Приел с желание идеята да потърсят това момиче.

И така Димитрия, майка и аз пътуваме за Киноцентъра със служебната кола. Влязох в режисьорската стая сама. Двама мъже си говореха приятно. На моето "добър ден" не отговориха. Увлечени в разговора, не ме забелязаха дори. Аз седнах и слушах. Говореха за филма. На около двайсетата минута Яким се обърна към мен и любезно ме попита чие дете съм, аз бях на 14.

С ясен глас отговорих, че чакам да приключат разговора, защото съм Бистра, добавяйки, че се казвам Бранимира Антонова. Той беше с очила. Бавно ги свали, погледна към Павел Вежинов и каза, че точно аз съм неговата Бистра. Винаги се смеехме, когато често разказвахме как точно са ме "открили", защото той е припознал студентката, която си търси белята.

Телефоните се раздвижиха, всеки тръгна нанякъде, раздаваха се команди и след два часа, влизайки с тежък грим, на висок ток и уникална прическа, започнаха пробните снимки... 
На 8 април 1967 година счупихме бутилка шампанско в статива на камерата - отбелязвахме първия снимачен ден! Не съм си и помисляла, че след почти половин век ще разказвам тази истинска случка от своя живот. Ще ви помня до последния си дъх!
19 юли 2014 г.

Стела Райнова
След мен вървеше жена на средна възраст. Чувството, че ме следи, се появи почти веднага и аз забързах, тя също. С радост се шмугнах в нашия вход и запъхтяно казах на майка, че една непозната жена ме следи. Тя се засмя, аз се ядосах, на вратата се звънна. Скрих се, майка отвори, покани я любезно, докато тя питаше тук ли е влязло момиче с дълга коса.

Оказа се известната Стела Райнова - скулптор. Ателието и било на "Симеон", имала приет проект за монументална скулптура на майка с дете за символ на София.

Още същия ден започнахме работа. Не пропусках дума, която тя в началото отронваше рядко. Под привидно грубоватата й външност и мрачност се криеше една силна, талантлива, добра и любяща, измъчена от сложния си семеен и творчески път жена. Доверието ми към нея стана непоклатимо. Разказваше ми за Париж, академията, за любимия си мъж, за Диана...

Един ден, мачкайки глината, направих една балерина, бях осми клас, четвърта година в балетното. Статуетката беше в поза с пачка и коронка дори. Стела ме наблюдавала, докато я правя, беше спряла да работи и щом вдигнах глава, видях най-нежния поглед. Вдъхнови се, започна да мисли при кого да ме заведе, за да ме прехвърли в художествената гимназия, но аз вече бях влюбена в пианото.

Свирех и музика от филми, "Д-р Живаго", "Любовна история", "Особен урок", френски шансони... тя плачеше. Приеха работата "Майка с дете", поставиха я тържествено на входа на Западния парк.

Стела започна веднага втория вариант - бронзова огромна скулптурна композиция "Майка с три деца - РАСТЕ, НО НЕ СТАРЕЕ", и още много много часове в студеното ателие. Тогава изчетох "онзи" вагон с книги. Бях на откриването. Поставиха я с тежкотоварна техника от армията на входа на Борисовата градина при пеещите фонтани. Дълго красеше Орлов мост. Днес Стела я няма, скулптурите - също. Благодаря ти! Обичам те!

14 юли 2014 г.

Леа Иванова 
Нощ. София спи. Улиците са тихи. На Орлов мост фенерите светят на пост. В телевизията кипи живот. Ние снимахме ТТ (телевизионен театър - бел. ред.), а в студиото до нас се носи песен. Тишина, крещи Асен Траянов, никакъв ефект.

Оказа се, че Хачо снима филм за Леа и Еди. Бяха тук с целия бенд. Хачо беше в пълната си сила, власт и страст. Нашите снимки спряха. Шум влизаше в нашите микрофони.
Много изнервящо за нашата продукция, нормално. Прибрах се в гримьорната. По бельо, с много тежък грим и огромни бижута, на висок ток стоеше Леа пред щендера с нейните артистични тоалети. Не се смути, а продължи да размества закачалките.

Дете, би ли ми помогнала, ще снимаме след малко, а аз нещо не мога да реша с какво да се облека, ми каза тя. Засмях се, тя също. Йее, колко си хубава, добави Леа, какво се снима сега там... Разказах за телевизионния театър, за пиесата, кои актьори сме тук... Не ме слушаше и спрях.

Тогава й казах да облече нещо семпло, да махне огромните златни топки от ушите си и тя бързо действаше. Махна всички бижута, облече черна блузка с черна тясна пола, взе си очилата с диоптър и излезе.

Може би си спомняте клипа на "Шушу-мушу" от 1970 г. Неусетно станахме неразделни приятелки, винаги когато идваше в България. Сложни разговори, участия, много музика, печени пилета и покер, аз като наблюдател, безсънни нощи... До телефонния звън в два през нощтa. Беше Еди. С ужасно тих и спокоен глас каза, че Леа е в болница. Току-що е получила тежък инсулт и не могат да намерят лекарството, което би могло да помогне.

С Владо излетяхме до правителствената болница, вдигнахме много хора, набавихме навреме лекарството и само след месец в ресторанта на тогавашния хотел "София", сега "Радисън", Леа направи с Еди и оркестъра специално шоу за докторите и целия медицински персонал!

По време на възстановяването й в болницата тя непрекъснато им го обещаваше, а те кимаха с глава, но не вярваха. Атмосферата беше много особена, кадифеният й глас, изисканият й вид, всичко беше зашеметяващо! Вечер след вечер, повече от 30 концерта. ЯВЛЕНИЕТО ЛЕА! Незабравима моя приятелко, ти ми даде толкова много! Обичам те! 
11 юли 2014 г.

"Мъже в
командировка" 
В Киноцентъра в тъмна стая, наречена монтажна, на мувиола, кадър по кадър монтираха "Процесът". Бях свършила снимките в "Танго", фестивалът отшумяваше и аз като волно птиче прелитах до монтажната.

Вървях по коридорите на Киноцентъра, а те са мрачни, дълги и тягостни. Една врата се отвори, бликна светлина и се сблъсках с едно дребно мъжле. Извинете, казах аз, а той: Нищо, нищо, чудесна среща, влизайте. Онова чувство, предчувствие за случка пак се появи.

Час по-късно в павилиона на "Мъже в командировка" бях на пробни снимки. Партнираше ми Иван Налбантов - талантлив, добър, накара ме да се почувствам стабилна. Мислех, че е минало добре, когато в гримьорната влезе Гриша Островски, режисьорът на филма, дребният на вид мъж, тежко респектиращ, и каза, че засега добре, но да се стегна, защото след малко ще сме правели истински актьорски проби с Георги Черкелов.

Стегнах се... Най-тъпото нещо преди пробни снимки. Черкелов не само че не ми помогна, а открито беше зле настроен. Оказа се, че е пестелив, привидно статичен, но толкова тежък актьор не познавам.

Аз се влюбих. Мъчитетелни снимки, мъчителна тайна, точно като по сценария. Запазих за себе си чувствата, бях на 15.

Години по-късно с много смях разказвахме в Народния горе нашата "история". Той също преживял този "ад". Изиграли сме си ролите и пред камерата, и в живота. Черкелче, обичам те! Дълбок поклон! 
2 август 2014 г.

Скъпа, мъничка
Така започваше писмото си Карло Лидзани. На кинофестивала в Москва '69, след заключителната церемония имаше прием. Той дойде при мен с преводач и ми каза, че ме кани да играя в бъдещия му филм, започвал през ноември. В главните роли са две млади жени чужденки. Наблюдавал ме през цялото време и решил едната да е Неда Арнерич, звезда от Югославия, а другата - аз. Месец по-късно получих писмото, в което беше и поканата за участие във филма.

Изтръпнах от щастие! Но не се "видях". Това е едно мое вътрешно безпогрешно усещане до ден днешен. В дадена ситуация, аз се "виждам" там или не се "виждам". И така, не се "видях" и не заминах. Когато получих отговора: Не ви се разрешава... седнах на стълбите до пощенските кутии и дълго плаках. Бях на 16. Баща ми, за да не страдам вероятно, също се направи как не ме пуска.

Казвах, че не съжалявам. Господи! Лъжех. Толкова мечтаех да снимам в Рим, да уча 4 години в "Чентро експерементале", щях да си плащам от хонорара. Филмовата школа на света.

Сега? Сега съм благодарна за това, че имах точно този ми живот, точно тази дъщеря! Благодаря на Бог за всичко, което имам! Имаш една звездичка, спокойно, тя те пази, казваше баща ми. Тате, имам я, това си ти!