Младият Светослав от Варна: Имам мечта, но искат да ме хвърлят в социален дом при старците

Той е на 27 г., целият живот е пред него. Той има професия, мечтае да има обущарска работилничка, където да работи с любов и сам да печели прехраната си. Той е усмихнат, има достатъчно оптимизъм и воля, за да иска сам да се справя с живота си. Той си има място, ул. „Зеленика“. Тя е тиха и спокойна, заслужила името си. На нея, както и на съседната ул. „Роза“, живеят добри хора, които всяка сутрин го поздравяват и му помагат с каквото могат. Кой е той? Той се казва Светослав Райков и също като името си, иска да задържи светлината, която носи в сърцето си. Иска, но обстоятелствата се опитват да му я отнемат.

Светослав има тежка история, която е част от него, но той иска да започне отначало. Той е роден във Велико Търново. Няма си никого още от началото на живота си. Израства в сиропиталища в различни краища на страната. В крайна сметка преди години е прехвърлен във варненския Социално професионално-учебен център „Анастасия д-р Железкова“ (СУПЦ). Причината е, че няма родители, които да се грижат за него, а е и 100% инвалид с чужда помощ. Придвижва се с количка. Тя го съпътства още от началото на дните му. От училището Светослав успява да вземе каквото може – диплом за елтехник, и за обущар. Второто повече му харесва. Затова след като завършва училището и напуска общежитието, успява да си купи на изплащане малко бившо часовникарско ателие, което иска да превърне в обущарница. Тъй като няма близки и роднини, трябва да се справя сам с пенсията за инвалидност, която получава. Тя обаче не стига и за оцеляване, и за квартира.

Светослав извадил късмет. Срещнал благодетел, който решил да му помага с наема на малка квартира. Оттам Светослав трябвало да сложи началото на новия си, по-добър живот. „Има хора, които са се ангажирали да ми помогнат с оборудването на работилничката“, усмихва се младият мъж, когато разказва за мечтаното бъдеще. А то сякаш е само на сантиметър от него. Сякаш само трябва да се протегне и до си го вземе. И така, колкото близко му се струва простичката мечта да е нормален гражданин с дом и работа, така бързо всичко тръгва с невероятна скорост надолу и мечтите му се разбиват.

Всичко започва, когато хазяинът му решава да вдигне наема. Благодетелят на Светослав горе – долу по същото време съобщава лошата новина, че вече не може да си позволи да му помага. Пенсията не стига да покрие наетата стаичка и Светослав трябва да напусне. Пак с помощта на съседи и приятели, малкото ателие, се превръща в негов дом. Светослав прави всичко по силите си да пригоди миниатюрното помещение така, че да е годно за живеене. Съседи и познати му подаряват оборудване – хладилник, печка, някои кухненски пособия. Но няма санитарен възел, няма дори малка тоалетна. „Хората и за това ми помагат – от съседните заведения ми позволяват да ползвам техните санитарни възли“, обяснява Светослав и пак се усмихва, защото никой не е длъжен да му помага, но въпреки това хората постоянно му подават ръка.

Тъй като няма течаща вода, Светослав си е пригодил пластмасови съдове, които да заместят мивката.

Да живее в барака, която е с площ не повече от метър на два обаче, не е никакво решение. Въпреки че ателието му е дом от месеци, никой не би издържал да живее в подобни условия дълго време. Още повече че така Светослав се лишава от мечтата си да отвори обущарница и най-сетне да започне да печели от уменията си. „Така подадох молба за общинско жилище в Община Варна. За съжаление, ми отговориха, че не може да ми се осигури жилище и че единственото, което може да се направи, е да ме настанят в дом „Гергана“ - в старческия дом!“, разказва Светослав и в този момент светлината на лицето му отстъпва пред ужаса да се върне отново в социално заведение, където човек губи собствената си идентичност.

„Никога, никога няма да отида да живея в старческия дом! Изобщо не ме интересува, че там има настанени млади хора като мен от СУПЦ-то. Не желая да ходя нито в „Гергана“, нито в което и да е социално заведение! Това е ужас! Ако допусна подобно нещо, това значи да се върна години назад, че нищо не съм постигнал през последните години! Не!“, коментира Светослав с огромна емоция, граничеща с паника от преживяното и надмогнатото в миналото. Той е твърде дискретен, за да разкаже какво му се е случило, но ужасът, който се надига в гласа му само при споменаването на „Гергана“ е достатъчен човек да не задава въпроси.

„Ако някой се опита отново да ми предлага място в старчески дом или което и да е друго социално заведение, ще се обърна към Съда за правата на човека! Как може! Аз съм самостоятелен – мога изцяло сам да се грижа за себе си и го правя. Мечтата ми е да имам скромно жилище и да си отворя обущарска работилница – така ще бъда нормален гражданин на Варна! Защо да не може да имам тези неща!?“, коментира младият мъж.

 

Социалните работници

Насила не можем да настаним Светослав в дом „Гергана“

„Насила никого не можем да настаним в което и да е социално заведение“, коментират социалните работници от общинската дирекция към Агенцията за социално подпомагане. Те обясняват обаче нещо, което по никакъв начин не кореспондира с простичката мечта на Светослав. Като представители на държавната агенция за социално подпомагане, служителите могат да предложат на младия мъж място само в държавни заведения и в неговия случай то трябва да е специализирано за възрастни хора (над 18 г.) с физически увреждания. „Във Варна има само едно такова място – дома за настаняване на хора с увреждания, който се намира на територията на дома за стари хора „Гергана“. Все още не е решено къде Светослав може да бъде настанен, но ако не иска в „Гергана“, няма да отиде там. Има и други места, но те са извън Варна. Той може да бъде настанен или в дом, или в защитено жилище, или в център от семеен тип за хора с физически увреждания. Но такива във Варна няма“, коментират от социалната дирекция. На практика, ако на Светослав му бъде намерено подходящо място, той ще трябва да напусне Варна – нещо, което той не иска да му се случва, защото обича града, обича малкото кварталче около ул. „Роза“, където живее от известно време и където е възнамерявал да построи новия си, самостоятелен живот, загърбвайки социалната система.

Дали е възможно да получи помощ от община Варна? Вероятно да. Той има правото да кандидатства за общинско жилище, но от години във Варна стои проблемът с недостига на апартаменти и дългата листа на чакащите общински дом. Дали местната власт би могла да намери някакъв механизъм, с който да му помогне временно, докато си стъпи на краката? - може би, но това времето ще покаже.