Мнение: Някой ще пита ли „Кой?“ или това е вече ерес?
Веселин Златков
За много малко време по повод новото служебно правителство се появиха няколко доста неудобни факта. Няма да ги наричаме скандали, просто защото т.нар. „гражданско общество“ не ги приема за такива и ги оставя да минат покрай ушите си, изпаднали във временна ваканционна глухота. Доста удобно, нали? Август е, кабинетът падна, Станишев вече не е лидер на БСП, Бойко Борисов доволно лови шарани (в пряк и преносен смисъл), Радан Кънев блесна чист и неопетнен, изработвайки едновременно алиби на Реформаторския блок и на ДСБ за предстоящия съюз с ГЕРБ. А президентът Росен Плевнелиев пак е най-важният човек в държавата. Изобщо „интелигентните и красивите“, които направиха съществуването на предишното правителство истински ад, могат да си починат, да се топнат в морето, при това без да влачат лозунга „Оставка!“ със себе си, или да го пишат като любовно заклинание по пясъка.
Но междувременно се случват разни неща в новата власт. Новият вицепремиер и министър на правосъдието Христо Иванов имал прегрешения към адвокатската колегия. Това обаче не било нито страшно, нито кой знае колко лошо и изобщо нито било проблем, нито скандал. „Аз съм един обикновен гражданин, който рязко прави прехода към публичната сфера. На тази граница е възможно да възникнат въпроси, да се окаже, че има неща, които от моя страна са недоглеждани. Някак си не съм се готвил за министър“, оправда се самият той пред БНР. За едни това изказване на Христо Иванов сигурно предизвиква възторг и го дарява с ореол на непокварен от властта. Други, с повече памет, ще се сетят за Нейчо Неев, който в не чак толкова далечни времена изрече култовата фраза „Егати държавата, щом аз съм й вицепремиер“.
В правителството за малко имаше и министър на изборите. После обаче я махнаха заедно със самия пост. Трябваше ли да има такъв министър, не трябваше ли, грешка ли беше, или провален план за нещо друго? Сигурно никога няма да узнаем. Пък и т.нар. „гражданско общество“ нещо не му се ще да задълбава в проблема. „Така де, това да не е Пеевски!“, ще кажат някои определени „граждани“.
Оставката и останалото са... мълчание
Слагам „гражданско общество“ и „граждани“ в кавички напълно съзнателно, разбира се. Защото тези, които претендираха да са просто честните и напредничави представители на активната част на обществото, всъщност взеха страна в една чисто политическа битка. Те вече легитимираха с поведението си връщането на власт на ГЕРБ, наклониха везните, дори и някои искрено да не искаха да правят това. Сигурен съм, че доста протестъри вече се чувстват гузни, че с виковете, упорството и ината си да свалят правителството отвориха портите за победоносното завръщане на Бойко Борисов. В този смисъл те са представители на „гражданското общество“ дотолкова, доколкото Г-то в името на ГЕРБ означава „граждани“.
Истинското гражданско общество трябва да е активно, особено по време на политическа криза. Именно в такъв момент то трябва да гарантира, че е коректив на всички, ама наистина на всички политици, и да им припомни, че трябва да работят в полза на обществото. Такава криза в момента със сигурност има, при това определено по-сериозна, отколкото преди година, когато държавата имаше правителство с подкрепата, макар и крехка, на парламентарното мнозинство. Но сега т.нар. „гражданско общество“ мълчи. Мълчат красивите, интелигентните, тези, „които могат да си платят тока“, разкървавените, ранобудните... Някои от тях искрено си признават, че падането на правителството на Орешарски е било „най-кратката радост“, защото отлично разбират какво ще последва, и че то едва ли ще направи живота им по-добър. Поне не и на тези, които излязоха да вдигат шум по площадите с искреното усещане, че от тях зависи държавата да се промени. Има и други, които ще успеят да осребрят заслугите си от протестите с изкачване по обществената стълбица. Е, те наистина ще усетят промяна за добро.
Предизвикателство за бъдещите историци
За това в момента замълчаните и, надявам се, позамислени активни граждани (този път без кавички) трябва отново да се върнат към въпроса „Кой?“, но този път в различен контекст. Кой ги използва, кой ще бере плодовете на недоволството и кой в крайна сметка ще управлява България при така развилите се събития. Ако това е ясно, следва логичният следващ въпрос – с какво управлението, чиято основа толкова грижливо се подготвя в момента, ще е по-добро от предишното, което се оказа толкова мразено общо взето от първия ден?
В учебниците по история за българските правителства в периода 2013 – 2014 г. един ден ще пише, че са паднали от власт след протести. Най-вероятно ще се уточнява, че тези протести са били „граждански“. А може би не – бъдещите историци ще имат правото да преценят истината от дистанцията на времето. Всъщност може и нищо да не пише в учебниците за всички онези събития, които сега ни се струват толкова важни.
При всички случаи обаче пред израстването и узряването на истинско гражданско общество в България тепърва предстоят доста трудности. То вече показа, че е податливо на манипулация, че е готово да занижи критериите си за демокрация и е склонно да нарушава собствените си принципи, задоволявайки се с частични или чисто формални победи. Уви, вече не са малко политиците, които образно казано на въпроса „Кой?“ отговарят със „Свой!“. В това не би имало нищо нередно, ако те носеха със себе си някаква реална промяна. Вие да сте усетили нещо подобно? Едва ли. Протестите в крайна сметка завъртяха управлението на почти 360 градуса и сега пак се намираме в изходната точка, от която те започнаха. Е, почти. Все пак за да се затвори кръгът, ни остават едни избори. А пък кой знае, може промяната да дойде точно от тях, все пак най-силното оръжие на гражданите е да пуснат гласа си в урната, а не по площадите.
